Хвърлям думите си в бездната.
Поглъща ги лепкав мрак.
Лъч не трепва в тази блудкавост,
не мога да си ги взема пак.
Някакви странни създания
играят тъмните си игри,
виждам думите си разкъсани
в техните бездънни очи.
После като пух от възглавници
летят перушинкови букви - смях
тресе вселената от мълчание.
Полудявам, ще сторя грях.
Нечие тъмносиньо минало
ще убия, просто ей така.
На кой му пука за мотивите -
искам... Това е... Луда глава
няма догми и обстоятелства.
Каквото и хрумне - туй е то.
Жертва на дълги предателства,
претръпнала не се пита защо.
Вълчица - сама си ближе раните,
миг преди пълнолунен час.
Думи, думи и нежни спомени-
какво от тях остава у нас?