В шепота на тънки, брезови клонки
е заплетен вятърът на нежността.
По личицата им - сълзици. В колонки -
капчици от светлееща, бяла тъга.
В много непрогледни нощи се скитах,
губих се, разкъсвах се от тишина.
Глуха ли съм-питах-та нищо не чувам.
Нямаше отговор. Мълчание... Мъгла,
в която мислите ми - мухи бъбриви
се заплитаха като в паяжини. Мрак
бавно проникваше, без да убива,
във всяка моя клетка догоре чак.
Горда тишина устните ми залепи,
забрани ми с изтекло време да споря,
наказа ме. Цяла съм само очи.
Думите ми къде са?! Долу? Горе?
Въпросите лягат нерешени в пръстта.
Ще ги погреба и да питам няма.
Всеки носи кръста си. Търсиш ме сега .
Че ме има в живота ти е измама.