Лениво се протяга мокра улица
в прегръдките на зимна тишина.
Сияние на сняг, топящ се в локвите
целува всяка клетка на града.
Градът - небрежен, стилен организъм
облича своя фрак от светлина
и тънката му - чиста, бяла риза
ухае на кокичета в нощта.
Предпролетно е... Дишат в голи клони
зародишите на дантелен цвят -
на праскови и ябълки. Прогонен
сърдит е вятърът и връща се назад.
Ще гони нервни тръни по полето.
Те с нокти сухи с гняв ще го дерат.
Накрая ще се прибере в сърцето
на зимата - нацупен, дързък, млад.
На пръсти се промъква покрай него
красива чак безбожно пролетта.
Усмихва му се с тиха, сластна нега,
намига и се втурва към града.
Зелена рокля, под очи зелени...
Отива и... Кокетка си е тя.
Градът я чака. Тръпне притеснено.
На първа среща стават чудеса.
Те цяла нощ щастливи ще танцуват,
докато спим. В съня ни ще искрят.
На сутринта по клоните ще плува
не бяла пяна - нежен, кремав цвят.