Някой ден

[Gentiana]

Страдам...
Имам ли причина за това, не знам...
Но подмолно в мен тече
черна река и ме отравя.
В плитчините и
раци - демони влачат кал,
в дълбокото се давя ...
Какво да правя?
Страдам...
Какво като си знам,
че всичко в живота ми
е нормално.
Не намалява болката,
каквото и да и кажа...
Срам...
Крещят сетивата ми,
а е тихо. Безобразно.
Глезла ли съм
или мазохистка...
Не знам.
Май обичам
в себе си да потъвам.
Колкото по-дълбоко,
толкова по-добре.
Не си от камък -
може пък някой ден
да не издържиш, сърце?!

[dodic]

Някой ден ще се събудиш по-различна,
не ще познаваш болка и тъга,
ще си загърбила природата си мазихична,
ще грее слънце в твоята душа,
и знай сърцето ти не е от камък,
и то живее и за теб тупти,
виждам в тебе отпечатък,
оставен от нещастни дни.

 

[Gentiana]

Със слънцето май сме скарани малко,
кожата ми не го понася, уви...
Зачервява се, гори - това е жалко.
Намусено то зад гърба ми мълчи.
Отпечатъците в музея ще ги оставя,
да плашат бъдните поколения някой ден.
Пролет идва, тя чудеса прави.
Връща радостта в моя скучен ден.

[ilusia]

Колко прекрасни са идните дни
колко щастие в тях се тай
живота- срещи раздели
болки , тъги...
щастие споделено
и несподелени беди
Всеки ден благославяй небесата,
че са те дарили с това
сърцето да не е каменна врата
Колко са нещастни ония
дето бродят живи а умрели
Аз виждам пламъка в очите
надежата на жестовете...
аз виждам усмивката във теб...
живота...
нещастия срещи раздели
роза със бодли и тръни
роза с неписани красоти
бликащи от усмивките ти..
нещастна казваш си сега
та кой не е в своята самота ?
Как да си щастлива
като розата трънлива
взела си в ръце
и не искаш да я пуснеш да падне
на мраморно небе...

[неотразима_737]

 

[ilusia]