Кървави следи оставям,
влача се по твърдата земя,
мъча се, но изоставам,
далеч пред мен е вече тя.
Втурвам се със сетни сили,
напрягам всичко до предела в мен,
падам, ставам, късам жили,
и пак се чувствам победен.
Задъхвам се от тежки рани,
придобих ги при последната ни среща,
остана също драскотина в паметта ми,
и все за нея ме подсеща.
Аз ли изоставам, тя ли вечно бърза,
не мога да я стигна – нея, любовта,
тъкмо болката от себе си изтръсках,
пак шамароса ме и хукна тя.
Май този път не мога да я хвана,
но така е сякаш по-добре,
и без друго здраво място не остана,
по което кръвожадно да дере.
Ч.Б.М. на всички
