Търсиш устните ми
в бездната на душата си,
но те шепнат молитви
в ушите на мрака.
По кръвоносните ти съдове
тъгата се сцежда -
капки, които пие
на бавни глътки паметта ти.
Разминаваме се...
Разминаваме...
Разминаваме.
На какви ли езици
с теб си говорим?!
Вечно - на двата полярни полюса.
Мост помежду ни
е самотата.
Оглеждаш се
в тъмния прозорец -
само отражението ти
те гледа насмешливо.
Снегът навън
е декор на болката
и себичността ти...
Кого убеждаваш,
че всичко ще ти мине?
Аз съм сянката,
която пълзи
в нежността ти.
Заплетен си в мен
като в паяжина от нерви.
Дърпаш се,
обвиняваш ме...
И да крещиш, разбери ме -
аз съм ти се случила.
Няма начин да ме отминеш.