Улицата е мокра,
шум от преминаваща кола.
Неоновият блясък на лампите
в мрака потъмнява.
След дъжд се пречиства всичко,
но днес се чувствам
мръсна и зла,
като котенце новородено,
изгубило пътя към мама...
Капят миг след миг -
по лицето ми кални бразди,
сълзи ли с пръст са се смесили?
Кой вятър ги довява?
Чувствам се странно,
тъжно ли ми е ...или?!
Признавам си -
нямам и най-малка представа.
Делят ни седмици до пролетта.
Болно ми е,
зимата в мен се съпротивлява.
Май не иска да си отива,
в мен бледите си длани държи
в молитвена поза,
моли ме да не я изоставям.
Не понасям студа,
но и тъжни очи.
Как да и кажа -
да си ходи?
Какво да и обяснявам?
Замръзва душата ми,
ах, как силно боли!
Ледени късчета
към сърцето ми се отправят.
Само миг и ще е късно...
Бедно мое сърце!
Колко неподходящи
създания си прибрало.
Всеки по нещо за спомен си взе,
питам се ...как още си цяло?!
