Човекът, който не порасна...

[tuik]

"Когато се разпадаш, не осъзнаваш какво си бил защото ние хората живеем в миналото, времето което ни е необходимо да премислим нещата, който сме видели колкото и да е малко ни кара да живеем в миналото, а когато се сгромолясваш това време е много повече от обикновено." Тази мисъл се вклини в съзнанието на самотника, който беше сам, просто защото не пожела да пристъпи принципите си.
Той стана и тръгна за работа. "И там няма да ме разберат, и там ще откажат да изслушат мнението ми, техен проблем", пристигна на този ден трябваше да вземе заплата, забавиха парите. Той се прибра вкъщи, жена му му вдигна скандал, че не си е взел това което е изработил. До известна степен бе права, тя имаше право да се надява на тези пари, нали тя му готвеше и го переше и задоволяваше сексуалните му желания... Тази вечер го остави на сухо. Скандалът го изнерви, липсата на секс затвърди това усещане...
Той пожела да си пийне, обади се на свойте "приятели", всеки бе зает, празнотата в съзнанието му се удвой и утрой...
Той си легна изнервен, не успя да заспи, хиляди мисли потекоха в съзнанието му, спомени за добре прекарани мигове не му даваха покой, колко по-красиво изглеждаше света преди, във времето когато хората около него живяха със себе си, когато бе заобиколен от мечтатели... Тези времена отминаха, хората около него пораснаха, намериха някакво свое развитие, забравиха мечтите си, заради възможността да живеят по-лесно, по-добре. За тази им цел трябваше само да забравят себе си, да станат подложки на някого и с малко четки да си осигурят някакво положение... Той не успя, не можеше да пренебрегне себе си заради чужди мечти, усещаше силата на свойте, идеи във време когато другите вече ги бяха забравили, не усети кога е останал сам, не разбра кога е останал сам, кога е станал самотник... Осъзна самотата си ударно, в момент когато му трябваше подкрепа и не я получи. А как се раздаваше само, как вярваше в идеите на хората около него. Илюзия..., самоизмама..., залъгалка на гордостта му...
Той заспа унесен в мислите си неусетно.
На другия ден се събуди подтиснат, все още изнервен от истините, който му показа светът. Стана, стегна се за работа, но хвана друг транспотр...
Знаеше, че е на гарата, знаеше какво прави там... влакът бавно влизаше в коловозът си... Той стана и се хвърли под него. Болката се появи само за миг... Черна пелерина се спусна пред очите му и той забрави за всичко...

[shamil]

Пич,това дето си го написал е много тъжно.Сигурно доста хора се чувстват така.Имаш много приятели(поскоро познати),но когато ти потрябват няма никого.Незнам дали  това което си написал се отнася за теб,или просто си го написал така.Има само едно спасение(поне за мен)смейсе много.Смехът убива всичко и деиства по-добре от алкохола [usmivkaa] [twist]

[tuik]

ЧАСТ II

Хората на гарата видяха как самотника се хвърля под влака и скочиха като наелекризирани. Влака спря... спря на време. Самотника не бе изтрезнял от предишната вечер и сгреши при скока си, а влака така или иначе спираше и спря на около метър от тялото на самоубиеца. Само главата му се блъсна в бетона на отсрещния перон и от ударът той загуби съзнание. Закараха го в болница без опасност за живота, след два дни го настаниха в психиатрична клиника. Обявиха го за луд. Подложиха го на хиляди мъчителни манипулации за да го накарат да промени начина си на мислене, но не успяха, затова му поставиха диагноза "необратима шизофрения" и го обрекоха на доживотен затвор в клиниката."Няма да се предам мислеше си той нищо и никой не може да ми промени отношението към света, аз съм си аз и ако светът не може да ме приеме такъв какъвто съм, значи наистина съм луд."
Започна да свикава с живота в клиниката, хората там бяха доста отвеяни, но човечни."Значи все пак има човечност на този свят помисли си самотникът. Тук май съм доста добре има с кого да си поговоря има човешко отношение към мен..., но как ми липсва външния свят..., работата усещането, че съм полезен..., но не няма да се предам може да изживея едн напразен живот, но няма да се предам...
Минаха две години от момента, в който го настаниха в клиниката, когато една нощ, вече залравили причината да е там, хората от клиниката забравиха да приберат самобръсначката му за през нощта.
Самотникът бе извадил ножчето и си мислеше дали е добре в клиниката, осъзнаваше своята огранчена воля, липсата на свобода, която е толкова важна за непримирим човек като него. С две бързи движения той си преряза вените и легна на плочките в банята с ръце пред очите и кръвта спусна червената пелена на забравата пред очите му...