Изтичаш като вода
между пръстите ми -
не мога да те задържа.
По ръцете ми рани
оставяш -
разяждаш ме
като със силна
киселина.
От всяка рана
разцъфват лотоси,
на желанията ми
бледи сенки
с тръпчив аромат,
вехнат бързо,
но ми оставят
спомени.
После...умирам
от "за тебе" глад.
Няма да ме нахраниш...-
вече ясно е.
Стиснат си
и студен като
мраморен блок.
От мрамора
се правят
надгробни паметници.
Отравяш ме
и вече съм
в стопроцентов
септичен шок.
Но не искам
на гроба ми
да те поставят.
Толкова време
ме мъчи,
поне след смъртта
искам над мен
нещо светло и красиво...
Да посадят
вместо мрамор
фиданка плодна
с нежна -
като моята-
бяла душа.