Остави се либе, остави се!
Мен баща ми със ракия ме закърми.
Всяка вечер ми завързваше косите.
А сутрин рано ме изпращаше на къра.
Остави се либе, остави се!
Колко съм проклета не ме знаеш.
Чупя със очите си лозите,
вино да се лее до безкрая.
А белите ми, леко румени страни,
на ужким само толкова са нежни..
Господ знае колко ги боли,
от удари, за дето съм небрежна.
Остави се либе! Остави …
Не съм принцеса, ти пък не си змея.
И песни не припявам до зори.
Деца да ти родя дори не смея.
Остави се либе, остави!
Защо съм ти такава проклетия?
Белите ми ризи са жени.
И дяволски ме мразят, че го крия.
Крия тънката снага, богата гръд.
Кожа нежна като приказна лавина.
Крия всичко дето може да е път,
за твоята любов. За да ти мине!
Че виждам ценен момък си на село.
И много самодиви те сънуват.
А ти избра си мен завчера.
И понечи по нозете ми да ме целуваш.
Остави се либе, остави се!
Колко пъти искаш да умираш?
Мене само змеят ме обича.
И от днеска спирам да го крия!