Имах малко време да обмисля опита, който понатрупах за години в търсене/намиране/обичане/разлюбване/загубване на принц/ове. Има няма десет години откакто се опитвам да запазя оптимизма си цял-целеничък, защото, зная, че ми вярвате, е ужасно трудно. Не от всяка целуната жаба изкача принц. Не. Да се поправя. То изкача, но почти никога не е принцът за нас, а е идеалният за някоя друга. Дори често се случва, вие го целувате, вие го учите да е прекрасен и очарователен и накрая идва някоя друга (принцеса), целува го и пуф, той е идеален за нея, а вие тръгвате за нов жабок, защото не стига, че от тая жаба не сте могли да изкарате подходящ за вас принц, ами сте и свършили нечия чужда работа. Тези неща се случват постоянно, не се тревожете.
Тези от вас, които сте извадили късметЪТ от първата жаба, не четете по-нататък. Не ви харесвам. И не защото ви познавам, съвсем не. Простичко аз и вие не живеем в един и същ свят. На вас ви се е паднал по-добър и това е достатъчно да не гледам на вас с особено въодушевление. И все пак, радвам ви се, но не искайте от мен да сте ми симпатични.
Та вие, другите, тези като мен, не галеници на съдбата, целувалите много повече от 2 – 3 жаби (вероятно поне една трета от тях сте преобразили в чудесни принцове, само че не за вас), вие продължете с мен. Ние има за какво да си поговорим.
Всъщност аз съм непоправим оптимист с романтична душа до степен наивност. Вярвам в любовта. Всъщност зная, че тя се подразбира и че е задължителна част от живота на всеки още от времето, когато със сестра ми и братовчедките ми играехме на „Тъмното кралство от последната вселена”. Моята героиня Аренев беше принцеса-войн от ордена на вечността и изживяваше трагедията на невъзможна любов с лорда на тъмните сърца Валон – приказно обаятелен, но коравосърдечен красавец. Разбира се любовта печели голямата битка за сърцето му и той разчупва предопределеността си и от страховито чудовище, пионка в ръцете на злата кралица на отчаяните сълзи Мерун, той се превръща в студен и мрачен рицар, но с топло сърце. Та това, което искам да кажа с тази малка ретроспекция е, че за някои от нас не е достатъчно да целунем жаба и хоп, от нея да подскокне принц. Ние не искаме кой да е принц. Ние искаме този, който сами сме създали, защото сме дали от себе си много, за да изкараме на повърхността най-доброто от привидно непоправимото, защото сме пробудили в него желанието да е по-добър за нас. Ние сме принцеси-войни. Ние не сме спящи красавици, които чакат. Ние сме въоръжени с търпение, мечти, идеали и най-вече ние сме наясно кои сме и какво точно искаме. Нашите принцове не само се сражават с драконите и демоните ни, с нервните ни изблици, моментите на слабост и очарователната ни женска истерия, грижат се за нас и пазят прекрасната ни своенравна, еманципирана и самодостатъчна същност на принцеси-войни, но са и достатъчно благоразумни да ни оставят да се себеизразяваме. Те не доминират. Както и ние не бихме понесли да мъкнем принца си под чехъла ни. Те са тези, с които искаме да споделяме свободата си.
За това, мили дами, жаби колкото поискате, прекрасни принцове също толкова, но можем ли да се задоволим с какъв да е? Никога, нали? За нас няма лесно. Защото това, което искаме е много повече от обикновеното. А той – истинският, наистина си заслужава да останем самите себе си докрай.