Автор Тема: Между страниците  (Прочетена 424 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен nikfa

  • Начинаещ
  • **
  • Публикации: 136
  • Пол: Жена
  • Това,което пиша е душата ми..
Между страниците
« -: Февруари 02, 2014, 01:02:59 am »
Той беше на 31. А погледа му някак тежък и тъмен - измъчен,изгубен,търсещ нещо,някого. Бях чувала хиляди истории за тайната му същност. И реших ,че тази е вечерта, в която ще чуя истинската.
Приближих се леко и бавно,дори доста несигурно.И седнах  до него на бара. Изобщо не ме погледна.
Гледаше вината.Поръча си скъпо вино. Червено,почти черно,сухо,тежко,режещо - точно като него, а после въздъхна.
Стиснах ръцете си в юмрук и събрах смелост.
-Говори ли ви се - попитах го директно.
А той се усмихна толкова ехидно.
- И какво ще ти кажа?Мислиш,че имам много за разказване нали.Само защото обичам самотата си,всички мислите ,че имам трайни и дълбоки,ужасяващи тайни?!
Погледа му ме порази.Преряза ме.Исках да потъна в земята.Но си казах,че сега е момента.
- Очевидно знаете,че всички шушукат за вас. Аз ги мразя тези работи. И реших да разбера истината. Ако мислите ,че е удачно да оцените смелостта ми,ще ви бъда много благодарна!
Той се обърна на другата страна. Вплете пръсти в косата си ,после се обърна, погледна ме (вече някак по - спокойно ) и каза :
-Ще ти кажа. Ще ти разкажа всичко. И не защото си го поискала,не защото си го заслужила или спечелила,дори не и защото си ми симпатична...А просто защото някой трябва да го чуе. Тя заслужава хората да знаят за нея!
-Тя,коя е тя ? - попитах нахално.
-Барман,бутилка вино! - провикна се ,но гласът му оставаше мек,като кадифе.
-Слушай сега малката,аз ще говоря ,ти ще слушаш и няма да питаш. Ако си съгласна добре,ако не ... времето ти изтича!
Само кимнах с глава и зачаках нетърпеливо... А той започна...

-Казваше се Катерина.Беше възхитителна. Винаги ,когато я погледнех виждах само розови листа.Кожата и ухаеше на мед и ванилия,а косата и беше по -черна от въглен.От всичко обаче най-обичах очите и . Ах, тези очи. А аз дори и да ти ги опиша не мога,толкова красиви бяха. Огромни,не просто големи,огромни дълбоки,като кристали. Бялото в тях беше най бялото на света ,което съм виждал... А цвета им - и до днес не мога да го определя. По външните краища бяха сиви очертани с тънък черен контур. Навътре към зеницата ставаха тревисто зелени, а в самата си основа бяха кехлибарни.Като скъпо злато. Изумителни очи! Няма други такива. Дори и когато,бяха скрити за дългите и мигли пак блестяха.Друг път бяха ококорени като на малко дете. Но винаги блестеше една лисича искра някъде дълбоко там. Запленителна...Приличаща на предупрежденията по  таблата за тока ''Внимание! Опасно за живота!'' ...Кълна се,хиляди пъти видях този знак в очите,но никога не му обърнах внимание.Бях готов да жертвам живота си всеки път,когато ги погледна.
Иначе беше дребна на ръст.Толкова малка,че да се страхуваш да я пипнеш,да не я счупиш. Наричах я ''маленка'' . Първият път,когато и го казах тя рече:
-Толкова ли ме обичаш?
А аз замигах неразбиращо. Помълчахме малко ,а тя продължи:
-Начина по който го каза... стопли ми сърцето. Сякаш вложи душата си в тази дума.Подари ми я. Прибра ме в шепа и ме сложи до сърцето си. Около мен за момент се разнесе аромат на малини и канела.Толкова хубаво ми стана! Все едно сърцето ти само за мене бие!
И после се засмя, с онзи нейни си смях,висок тънък - абсолютно хлапашки и прекрасен. И побягна под слънцето.
Ако се беше обърнала,само за миг, ако ме беше видяла,щеше да разбера,че всяка от думите и беше повече от истина. Обичах я повече от меда,от канелата и малините.Повече от летния дъжд,от щурците през звездните нощи,повече от липовия чая,повече...от всичко на света. И не преувеличавах.Без нея нищо нямаше вкус,мирис,усещане и смисъл...Никога повече не я нарекох Катерина. Тя беше моята ''маленка''
С дълги черни къдрици..меки и сияйни.Толкова сприхава,а понякога толкова топла.Побъркващо момиче. Ако беше се родила преди сто години щяха да я мислят за самодива.Така лесно вадеше хорските души ,като с памук.
Но аз си знаех от самото начало.Такива жени,никога не те остават да ги обичаш,колкото искаш,колкото можеш.Защото знаят,че ще го направиш колкото ти живота стигне. И не им харесва. Бягат,връщат се. Разтурят ти света. Правят те все едно си пет годишен. После идват обръщат те с главата надолу,изтърсват те,докато и последния бонбон не падне от джоба ти... И те оставят сам. Да ти се вие свят и да мислиш за унижението си.
Ти обаче не им се сърдиш.Не можеш да им се сърдиш..Защото всеки ден ,в който тях ги няма и не те унижават,ти стоиш и ги чакаш.И не правиш нищо друго. Чакаш поредната си порция болка. Толкова зависимо унил,че дори и в огледалото не смееш да се погледнеш.
И аз чаках моята Катерина. Чаках я да се наживее,чаках я да се наобича,чаках я да ме остави да я обичам докато ми спре въздуха.Чаках я докато четеше книги.
Тя обичаше да чете.Правеше го до среднощ.А сутрин рано аз им късах страниците ,за да и остане време и за мене.
Сега вече знам.Всеки има по една страница в живота си,която не може да скъса...И моята страница е тя!
...
Помълчахме доста дълго.Видях ,че няма да ми каже нищо повече и попитах:
-Защо говорите за нея в минало време... Да не би да е...
-Не,не е! - прекъсна ме той.
Просто една сутрин,скъсах погрешната книга.
Стана от бара с насълзени очи и си тръгна. От тогава мина време .Продължавам да го виждам.
Само ,че сега винаги носи една книга със себе си...Без корица.







Това,което пиша е душата ми,а тя е като вашите-различна!Вълнува ли се се разплаква,когато е щастлива-незаспива!