Тя се събуди сутринта и погледна часовника. И отново се сети за него.
Та този часовник беше същия. Дразнещ ,стриктен ,тиктакащ,но така необходим.
Позамисли се. След снощния скандал твърдо беше решила че вече не иска този мъж.И с цялата си тази убеденост обаче цял ден мисли за него.За същия този мъж от когото искаше да се отърве ,но се страхуваше да не нарани.Същия този мъж който я побъркваше с ревността но навлажняваше бедрата и със своята страст.Същият мъж,който я караше да го желае и да го мрази в един и същ момент. Много хора беше срещала,много връзки беше разтурила.А тази не можеше. Не я искаше,но я държеше. Лягаше си вечер с молитва да си намери друга да я остави,а после цял ден гледаше телефона си ,с копнеж да и се обади. Дразнеше се от ограниченията ,които и слага, а когато не и ги слагаше сама тичаше по неговата свирка.
-Какъв досадник,помисли си тя и продължи да разсъждава над него.
В едно обаче беше сигурна...Обичаше гласа му.Мек ,но мъжествен.Плътен.Добър.А възбуждащ.Глас който я побъркваше.Който сякаш вадеше душата и,който я обсипваше като сребърен дъжд и я караше само да слуша.Без да иска да прави друго,дори и да диша.
-Ама той говори толкова рядко! Скара се отново тя на емоциите нахлуващи в душата и .
-Вика ли ,вика.Все е недоволен. Иска да си стоя вкъщи.Аз искам ли? Казва ми че съм му другарче,пък после че ме обичал.Луд мъж.Дано се махне!
И отново загледа с копнеж телефона си.
....Тя се събуди сутринта и погледна към часовника.Тогава отново се сети за него.И осъзна. Не само часовника. Лампата ,леглото въздуха в стаята,светофарите,облаците, дъждът,слънцето ,месеца ,календара,рождения и ден, сълзите,смеха ,човеците, болките,радостите... всичко оприличаваше на него. И не защото той беше толкова разгърната личност. А защото беше в нея. Този дразнител,за когото тя се молеше всеки ден да го няма,който чувстваше като тежък камък на шията си ....беше обгърнал живота и ,мислите и ,въздуха и....И тогава се досети...
-Гласът му! ... Аз мразя всичко в него ,ненавиждам го, мразя когато ми заповядва,мразя когато ме разпитва глупаво или ме дръпне за косата.Мразя дори погледа му.Не понасям дишането му...Но се разтапям от гласът му!
Гласът е полъха на човешката душа.Ах,как обичам душата му.Мога да я слушам с часове,да си играя с вълните и ,да не спя само за да я чувам......
-Господи,дано никога друга не чуе неговия глас - си помисли тя и падна в краката му ...Мила,обичлива...женствена и спокойна.
Тя беше открила това ,което хората цял живот търся.Истинската любов. Тя избра да носи своя камък на шията,дори и един ден той да я пререже,за да слуша песента на душата,която обича.
