Хайде бе, хора -
дайте да пишем отново!
Да се озъбим на този живот,
който ни слага юзди и подкови,
гривите връзва... Санчо - не,
Дон Кихот
гледа с' зениците наши пейзажа,
в който мелници ветрени
с лениви крила
режат небето / сякаш да го накажат,
затова, че е горе - дух, свободна душа/
и овчици - минути опасват копнежа-
остра, дива роса, впита в гъста трева,
после блеят и бягат, облаци - мрежа
преграждат им пътя. Глътка-две свобода
ех, не стига, не стига. Все съм жадна, проклета,
смотанячка и вещица, но с горда глава...
Пораснахте бързо мили, наши хлапета,
но отвътре я, вижте - пак сте щури деца
и ви дърпат от тъмното кълновете на думи-
семе, което носи буен цъфтеж
и се сплитат във Стих4ето пътечки и друми,
магия, която не можеш да спреш.