Боже,колко красив е света...
Понякога непоносимо красив-истински.
Този, уж единствен свят,а всъщтност може би –
сто хиляди и първият ми сън
преди да се събудя и да видя истината.
Как питам, понасят те хората ,свят?
Как понасят твоята приказка?
Ти,едничък мой истински свят
и с това толкоз неистинен.
Как те мъкнат болните старци връз себе си ?
Как децата те побират в очите си ?
Как горите пълнят с теб дробовете си?
Океаните,вятъра,всичко,което обичаш –
къде го прибираш,защо го убиваш,
ти после ,кажи ми?
Свят...простичък,мъничък свят...
Понякога целия непоносимо красив.
В красотата си сляпа ,ти си събрал
нашите зрящи мечти...
Ти мяташ и мачкаш със всичкия мрак.
Ти викаш и плачеш в стъкла и ъгли.
Но кажи...ако беше истински свят
лъжата със нас защо не уби?
Ти игра си наужкем така ...
през цялото време на смърт и съдби...
С надежда ,че ние ще загинем от страх ,
че ние ще си идем в лъжа,без мечти.
Но кога сме загивали истински ?
Питам кога?
Бе измама смъртта
за хилядата твой незрящи очи.
Смъртта бе измислица-наша...
Ти знаеш!На глас изречи-
кой те измисли?Кой те създаде?
Кой те издигна със плач във лъчи?
Свят... това не бяхме ли ние ?
Ние не бяхме ли...
истинските?
Кажи го.Веднъж!
.......
Боже...колко красив е света.
Понякога непоносимо красив-истински.
Този ,уж единствен свят ,а всъщтност,може би –
сто хиляди и първият ми сън
преди да се събудя и да видя истината...
