Maledicta Sum

[kalista]

Случайно намерих този разказ, когато се ровех за нови книжки из нета... Много ме впечатли... 


Общоприет факт е, че ако някоя млада девица иска да успее в този свят, трябва да притежава дарбата на хубостта. Има ли тази висша благословия, всичко останало - щастлива съдба, слава и благочестив брак - ще си дойде с времето. Този "факт" обаче не винаги отговаря на истината.
А ако някоя девица не бъде надарена дори със снизходителността на обикновения външен вид, в такъв случай има начини да се сдобие с желаната външност. Никоя девойка не би се отказала от възможността да си набави привлекателно личице. А може би не...

През петнайсетата година от управлението на крал Карл Ленивия в град Йерд имаше няколко фамилии, чието богатство бе достатъчно, за да ги приравнява с дребната аристокрация. Тези проспериращи търговци си даваха ясна сметка за важността на социалното си положение: Соренови, Уасерови, Райнбекови и Бердманови биваха посрещани със свалени шапки и любезни приветствия всеки път, когато се появяваха сред обществото.
Марсита Уасер съвсем наскоро бе сключила успешен брачен съюз с рицар, който имаше известно (макар и незначително) положение в двора. Това, че в джобовете му си даваха среща ветровете, нямаше никакво значение, щом на щита му се мъдреха гербовете на четири благороднически семейства. Зестрата на младата девойка щеше скоро да попълни зейналата дупка в кесията му, а новопридобитата титла "милейди" да прогони срама от лицето й.
Няколко седмици след това щастливо събитие месер и месера Сорен се връщаха у дома след гостуване у благородния рицар и неговата млада съпруга. Уасерови все още не можеха да се нарадват на подаръците, получени след сватбеното тържество, а на всичко отгоре им предстоеше и тържествен прием в двореца. Цялата тази бляскава обстановка не повлия никак добре на Соренови, които се прибираха мълчаливи и налегнати от мрачни мисли. Едва когато прислужницата затвори вратата зад тях, месер Сорен си позволи да изрази на глас онова, което го мъчеше.
- Ама и ти имаш една дъщеря... - изгрухтя той.
Инграда Сорен се наежи, сграбчи го за ръката и го дръпна в гостната, където слугите не можеха да ги чуят.
- Ние имаме една дъщеря! - изсъска тя ядно.
Маргус Сорен издаде звук, наподобяващ сумтене.
- Ние - повтори той троснато - имаме дъщеря с грозно лице и плоско като дъска тяло, на всичко отгоре толкова глупава, че не може да различи зебло от коприна!
Месера Сорен очевидно бе ядосана от тази груба тирада. Вярно, че Фелициана не се отличаваше с красота, но пък бе много умела в бродерията - достойнство, на което се гледаше с добро око - а и не беше лишена от ум. Истина бе, че оставена без надзор, предпочиташе да си пилее времето с онези книги, дето й ги носеше жената на ректора. Може би бе ударил часът да се сложи край на това безсмислено приятелство.
Сорен повдигна рамене, обърна се към един от тесните прозорци и надникна навън, привлечен от тропота на колела по калдъръма - откъм близкия ъгъл се задаваше карета.
- Племенникът на градския наместник сигур пак е загазил - подметна Маргус, загледан в онова, което ставаше навън. - Бас държа, че ще се крие, докато Райнбек не уреди въпроса с лорд Гарджън.
Пристигането на най-прочутия в цял Йерд - а също и доста знатен по произход - пакостник сякаш бе самият знак на съдбата. Месера Сорен изведнъж си спомни за вниманието, с което Хилда Райнбек бе проследила сватбата на Уасерови, както и за очевидното й желание най-сетне да намери подходяща партия за своя племенник-развейпрах. Разбира се, той беше внук на барон и си имаше вземане-даване с най-видните представители на градската аристокрация - по-точно с онези, които изпитваха интерес към комара.
- Ами нали е началото на ловния сезон - подметна тя замислено.
- Тъй де - изръмжа съпругът й, - на тези типове им дай само да скитосват до късно по улиците! Помни ми думата, че до края на месеца Райнбекови ще се изръсят здравата да плащат подкупи на градската стража. Този нехранимайко трябва да се държи под око, защото види ли се с малко пари, веднага си намира подходяща дружина и се хвърля да пилее и пакости. Не ни трябват такива като него!
Вместо да отговори, месера Сорен продължи да следи нишката на внезапно споходилата я мисъл, която започна бавно да изплита многообещаващо бъдеще за Фелициана. Ако някой трябваше да се погрижи дъщеря им най-сетне да се задоми, това бе нейна и само нейна задача - мъжете не разбираха от тези неща.
Докато се качваше в спалнята, тя започна да прелиства наум списъка на всички свои познати, с чиято помощ би могла да осъществи замисленото. Въздъхна, когато осъзна, че Йерд е лишен от активния светски живот на големите градове. Беше толкова погълната от мислите си, че подмина стаята, обитавана от обекта на размишленията й, без дори да надникне вътре.
Веднага щом чу тропота на обувките й, Фелициана вдигна глава и побърза да скрие в едно метално ковчеже писмото, което четеше, но въздъхна облекчено, когато стъпките подминаха по коридора и вратата на майка й се затръшна. Момичето потърка уморено очи. Поне този път щеше да се размине с досадните натяквания на майка си. Тя също се чувстваше малко потисната след сватбата на Марсита. Подобни събития неизменно разпалваха отново желанието на Инграда да пробута на пазара на плътта и собствената си дъщеря. Фелициана си даваше сметка, че няма никакъв начин да избегне тези изпълнени с досада часове на безпомощно висене в някой ъгъл на балната зала в очакване някой от присъстващите "господа" да се натряска достатъчно, че да се сбърка и да я покани на танц. В подобни случаи тя или се спъваше преднамерено, или изтърсваше някоя глупост, която се превръщаше в обект на подигравки през следващите дни.
От подобни мисли винаги й ставаше зле, сякаш се разболяваше. Вратата в дъното на коридора се отвори. Значи майка й все пак щеше да я навести. А и как да се стърпи, след като цяла сутрин е била на гости у Уасерови и сега трябва да си изкара завистта на някого.
Когато месера Сорен влезе, Фелициана се изправи и леко се поклони, но Инграда нетърпеливо й махна да седне. Самата тя остана права, за да може по-добре да вижда дъщеря си, и я огледа безцеремонно от главата до петите и обратно.
Фелициана, отбеляза мислено тя, умееше да се облича и днес бе подбрала роклята в цвят пепел от рози - единствената, която й стоеше що-годе добре. Нямаше обаче никакво съмнение, че е лишена от всякакви примамливи форми и женствени извивки - само очите й издаваха жив и буден ум. Добре поне, че не бе станала късогледа заради глупавия си навик да си губи времето с книжки. Косата й, както винаги, бе права като слама...
- Пак не си си слагала ролките!
Фелициана вдигна ръка и се опита да приглади косата си.
- Не мога да спя с тях - много убиват. А и сутрин, като се среша, косата ми пак се изправя.
- Тогава ще накарам Джени да донесе машата. - Инграда стисна зъби.
Фелициана едва се сдържа да не потрепери. "Джени с машата" означаваше изгорени скули и гадна миризма - и къдрици, които пак щяха да се изправят на сутринта.
Месера Сорен отиде до големия скрин в ъгъла и вдигна капака с такава ярост, че той се блъсна в стената. Зае се да вади отвътре платове - имаше лен, сатен и бродирана коприна - най-добрата стока, която можеше да се намери в магазина на Сорен. Тя вдигаше всяко от парчетата към светлината и от време на време поглеждаше към дъщеря си.
- Месера Рослин ще идва за поръчка при нас. По-добре да не я караме да чака.
После затвори капака и излезе.
Не-не-не-не! В главата на Фелициана отекваше едничката дума, която така и не бе посмяла да произнесе. Тя стисна ръце така, че я заболяха пръстите. Щяха да я издокарат в някоя млечнорозова рокля на девица, достатъчно скромна, за да съответства на положението й на дъщеря на Главен съветник на гилдията. Но както винаги тя щеше да е само предмет на подхилквания и подигравки.
За да разсее тези мрачни мисли, тя отново се върна към прекъснатата бродерия.
Малко по-късно влезе Джени, но за щастие не носеше маша, а поднос с храна - Фелициана, изглежда, трябваше да изяде обяда си сама в стаята. На подноса имаше няколко различни ястия - в обилно количество, чаша мляко и купа със сладкиши. Обичайното меню, но в двойна порция. Изглежда, майка й отново бе решила да я тъпче, с тайната надежда това да доведе да пръкването на някоя и друга извивка там, където майката-природа се бе оказала толкова пестелива.
- Нехранимайкото се бил върнал - подметна Джени, докато й висеше на главата. - Щели да го женят... - добави тя и сви многозначително устни. - Месера Райнбек много я е яд, че Уасерови я изпревариха.
Тъй като Фелициана не прояви никакъв интерес, Джени се зае да приглажда крайчеца на покривката на масата. Очевидно беше пълна с още горещи клюки.
Момичето посочи сладкишите.
- Хапни си, Джени. Знаеш, че няма да ги изям, какъв смисъл да остават.
- Благодарско, госпожице. - Прислужницата се поклони несръчно и си взе един сладкиш. След това не се сдържа и изплю камъчето: - Ама и нашата госпожа готви нещо май!
Фелициана остана безмълвна дори пред това очевидно изявление. Джени обаче прие мълчанието й за насърчаване, снижи глас до драматичен шепот и продължи:
- Хората разправят, че онуй Уасеровото девойче ходило при Зелената вещица да моли за сполука.
Сега вече Фелициана не издържа.
- Че защо ще й трябва на Марсита? - попита тя свъсено. - Тя си има всичко дето е нужно.
Прислужницата я изслуша със сбърчено от внимание челце, следеше всяка нейна дума.
- Понявга не е зле да се подсигуриш - каза накрая със знаещ вид. - Сигурно е искала всичко да е тип-топ значи. Макар че, ако питат мен, нямаше нужда чак толкоз да са зори - на тоз нейния рицар му е крива устата.
- Аз не искам да се омъжвам! - почти извика Фелициана.
- Тъй де. - Джени поклати натъжено глава. - Но госпожата си има други планове.
Фелициана въздъхна. Колко вярно, наистина. Отпусна се на дивана, споходена от познатия прилив на отчаяние. Хубавите рокли само подчертаваха неугледното й тяло... насила къдросаната й коса изглеждаше отвратително... а като си сложеше и помада, ефектът бе отблъскващ. Но сигурно накрая все някой щеше да вземе и нея, не толкова от любов, колкото заради зестрата, с която щеше да я продаде баща й.
Дали да не избяга? Тя се загледа в книжката, която й бе дала жената на ректора. В нея се разказваше за места, където една двойка може да живее необезпокоявана от родителите си.
- Зелената вещица - каза неочаквано за себе си Фелициана. - Джени, я ми разкажи за нея.
Зарадвана от поканата за задушевен разговор, прислужницата се наведе към нея и заговори със съзаклятнически тон.
- Разправят, че са явявала само по пълнолуние, за да изслуша молбата на някоя девица или мъж, стига да й носи дар, какъвто й се нрави. Онез, дет не ги е страх от нея, ходят да я дирят край Дърветата с призраците...
Фелициана се засмя пресилено.
- Май аз няма да съм от смелите - рече с привидно безразличие. - Но все пак ти благодаря, Джени. - И взе обръча с прекъснатата бродерия в знак, че разговорът е приключил. Прислужницата се помота още малко, открадна си един сладкиш и излезе.
По пълнолуние - дотогава имаше само два дни. Докато въртеше изкусно иглата, девойката си припомни всичко, което знаеше за рисковете да се обвързваш с Дива магия и последствията, до които може да доведе това. Но какво пък, винаги можеше да се оправдае, че е била омагьосана от Зелената вещица. Сигурно би издържала да живее сред насмешки и презрение, но едва ли щеше да понесе поредния щурм на майка й да я омъжи.
Докато през главата й се нижеха всички тези безрадостни мисли, на вратата се почука и миг по-късно на прага застана баща й.
- Добри вести за теб, момиче.
Фелициана се изправи и се поклони.
- Да, месер?
- Получихме предложение за теб - от много почитан човек. - Маргус Сорен вдигна брадичка, за да даде израз на триумфалното си настроение, и зачака реакцията на дъщеря си.
Изведнъж Фелициана бе завладяна от непреодолим страх. Сведе очи, за да скрие изражението си, но имаше усещането, че баща й долавя бясното туптене на сърчицето й. Кой ли...?
- Най-голямата изненада, която съм имал за теб - продължи развълнувано месер Сорен. - Градският наместник е изпратил предложението лично. Иска да те сгоди за своя племенник, който - представяш ли си - е внук на барон. Вярно, че семейството му напоследък не може да се похвали с кой знае какъв късмет, що се отнася до средствата за преживяване, но нищо не може да им отнеме положението в обществото. Да - продължи с видимо задоволство баща й, - щастието най-сетне ни се усмихна. Заеми се със сватбения тоалет, защото празненството ще е съвсем скоро. Марита Уасер може да е "милейди", но ти ще си дори повече от нея, а със зестрата ще покрием всичките им дългове. Очаква те щастлив живот, моето момиче - и нас покрай теб.
Целият сияеше, но очите му се присвиха лекичко, когато забеляза реакцията й. Младата жена едва си наложи да се усмихне, после промълви:
- Благодаря ти, татко, за всичко, което си направил за мен. Това е повече, отколкото би могла да мечтае една скромна дъщеря.
Нищо повече не можа да измисли, а и отговорът й напълно съвпадаше с общоприетите представи за поведение в Йерд.
Той кимна доволно и излезе. Бъдещата булка се отпусна на стола и загледа с празен поглед прекъснатата бродерия. Нехранимайкото! Какви ли не истории се разказваха за него. Че си падал по червенокосите никаквици от северния квартал, че бил безогледен комарджия, че обичал да се забавлява с нещастието на другите.
Искаше й се да пищи. Единствената й надежда бе... да се сдобие с толкова грозен вид, че да я отхвърлят, колкото и да е размерът на зестрата.
През следващите два дена Фелициана трябваше да понесе както бремето от радостта на родителите си, така и несекващите поздравления от приятели и познати. С ръка, която едва се сдържаше да не затрепери, тя подписа брачния договор, който баща й бе побързал да състави. За щастие поне годеникът не даваше никакви признаци на нетърпение да я види и да се запознае с нея. За щастие, защото ако сега зърнеше невзрачното й, но не чак отвратително лице, за всяка следваща промяна щяха да бъдат обвинени месер и месера Сорен.
През следващите две вечери годеницата на Нехранимайкото бе подложена на още един мъчителен ритуал, който можеше да се сравни с инквизициите в тъмницата - къдрене на косите с нагорещена маша. Този сложен процес, който освен това включваше и употребата на студена вода и лепкави насмолени дървени шноли, преминаваше изцяло под строгия надзор на майка й. Фелициана се измъчваше от вина заради скъпите тоалети, които така и нямаше да й потрябват.
Най-сетне дойде и последната нощ. Изтощена от мъчителните и безполезни опити за разхубавяване и решена повече от всякога да не позволи на родителите си да й наложат начина на живот, който те смятат за най-удачен, Фелициана пропълзя в леглото. Джени дръпна завесите и я отряза от външния свят.
Но веднага щом прислужницата излезе, момичето отметна завивките и стана. Боеше се дори да затвори очи, не само защото не биваше да заспива, а тъй като сънищата от последните нощи неизменно бяха изпълнени с кошмарни видения на танцуващи, зловещи лица. Под светлината на една мъждукаща лампа тя се облече с най-обикновената рокля, която имаше, и се заметна с едно старо наметало. Преди месер Сорен да се издигне до сегашното си положение на Водач на гилдията семейството им бе живяло относително скромно и момичето познаваше добре крайните квартали на града.
Йерд не бе излаган на външна заплаха от много поколения и градските порти зееха широко отворени денем и нощем. Караулният, който трябваше да ги надзирава, отдавна си бе легнал в къщичката. Като се придържаше към тъмната страна на павираната улица, Фелициана незабелязано се измъкна извън стените. Зелената вещица, както твърдяха слуховете, се навъртала недалеч от стария манастир, където е имало гъста гора. Пътят към това изоставено светилище отдавна бе обрасъл с храсталаци. Фелициана се загърна в наметалото и закрачи в тъмнината.
Много по-скоро, отколкото очакваше, стигна една поляна пред порутената сграда на манастира. Луната грееше ярко. Момичето бръкна под наметалото и провери дали малката кесия е на мястото си. Не знаеше дали Зелената вещица ще поиска някакво възнаграждение, но за всеки случай бе взела единствената ценност, която бе само нейна: перлената огърлица, подарена от баба й на кръщенето.
Цареше пълна тишина. Когато излезе на открито, Фелициана инстинктивно забави крачка. Гората се простираше вляво от нея, зад каменната стена. Трябваше да тръгне покрай стената и там някъде щеше да открие Зелената вещица. Фелициана подмина няколко напукани надгробни камъка. Беше все така тихо, не се чуваха дори приглушените песни на нощните птици. Тя неусетно забърза, споходена от внезапни съмнения. Дали да не се върне?
Отново излезе на поляна, по-малка от предишната. Тук луната сияеше не с млечнобял, а с кървавочервен блясък. Пред нея имаше гробница с отворена порта, а на прага й стоеше вещицата.
Имаше великолепно оформено тяло, на което би завидяла всяка жена, обгърнато в пълзящи растения. На раменете й слоят от увивни растения бе по-гъст, но лицето й оставаше открито. Щом го погледна, Фелициана се стъписа. Най-отпред стърчеше свинска зурла, а от зейналата паст са стичаше зеленикава слюнка. Очите на вещицата бяха скрити под гъсти помръдващи лишеи. Тяло на богиня и лице на демон.
Фелициана си пое дъх и пристъпи напред. Имаше чувството, че я подлагат на изпитание. Най-сетне спря на няколко крачки пред вещицата, която продължаваше да стои неподвижно като статуя.
Страхът й бе отнел гласа. Тя придърпа леко полите на наметалото и се поклони, като пред някоя дама от знатен произход. Очите на вещицата, които досега изглеждаха разсеяни, се втренчиха в нея. Между дебелите устни се подаде виолетов език.
- Като просителка ли идеш? - чу се глас, който имаше приятно мелодичен оттенък и контрастираше с чудовищното лице.
Фелициана събра последните останки от куража си.
- Да... милейди.
Вещицата я огледа от главата до петите и подметна:
- Е-е, досещам се какво ще искаш. Красиво лице, примамливо тяло - все такива неща, дето смятате, че ще ви помогнат да осъществите мечтите си...
- Не! - прекъсна я момичето. - Не искам хубост, искам да съм грозна...
- Брей, това досега не бях го чувала! - разсмя се вещицата с глас, в който се долавяше искрено забавление. - Здравата трябва да си загазила, за да искаш нещо подобно. И защо ти е притрябвало да си грозна?
- Ами аз... - поколеба се просителката, после отново събра смелост. - Баща ми подписа брачния договор, но аз не искам да се омъжвам. Искам да съм свободна.
- Толкова ли е страшен годеникът ти, че не щеш да се обвързваш с него?
Момичето поклати глава.
- Просто неговият свят не е моят. Карат ме насила да стана част от него. - Фелициана бръкна под наметалото и извади кесията с перлите. - Само това имам. - Каза го, сякаш се оправдаваше. - Баща ми е Водач на гилдията.
- И това ли ти е зестрата?
- А, не. - Сега вече Фелициана можеше да говори без свян. - Зестрата ми е Панфрейското имение.
- Брей, баща ти бил много щедър! И сигурно годеникът е от знатно потекло?
Защо ли я разпитваше Зелената вещица? Сякаш очакваше да научи от нея нещо конкретно.
- Той е племенник на градския наместник - отвърна младата жена. - Дядо му е бил барон.
- Аха - ще женят волю-неволю Нехранимайкото значи - засмя се вещицата. - Ти май си много глупава. В живота има и други неща освен това, дето хората го величаят като "любов". Помисли си само, ще бъдеш господарката на Панфрей! И да знаеш още нещо: моят дар, получиш ли го, не можеш го върна. Искаш ли да прекараш остатъка от живота си грозна?
Фелициана преглътна, но не отстъпи. Какво значение има външността на един човек? Грозотата се скрива с воали. А що се отнася до имението, тя нямаше никакви права над зестрата си - Нехранимайкото щеше да я вземе и да я забрави.
Колкото и горчиво да бе решението й, тя смяташе да го следва докрай. По-добре онзи да се откаже от нея сега, преди двамата да са обвързани за цял живот. От двете съдби предпочиташе тази.
- Това е желанието ми, милейди - повтори тя с горда неотстъпчивост.
Чудовищната глава бавно се поклати.
- Какво пък, Нехранимайкото заслужава един малък урок - разнесе се мелодичният смях. - Той храни непоклатимата увереност, че животът му дължи всичко.
Момичето я гледаше учудено. Нима Зелената вещица познаваше племенника на градския наместник? А чудовището вече й говореше, при това с мрачен и гробовен глас.
- Запомни, момиче, че втори път не можеш да дойдеш тук и да ми плачеш на рамото. Щом си решила така, дай ми този твой дар и вдигни глава - и ще видя какво мога да направя.
Фелициана пристъпи напред и пусна кесията с перлената огърлица в протегнатата ръка. Вече не се съмняваше, че връщане няма. Надяваше се само превъплъщението да не е болезнено - възможност, за която не бе помисляла досега.
Вещицата огледа огърлицата, после подкани девойката да се приближи още малко, вдигна ръце и ги постави от двете страни на лицето й. Фелициана усети нежното докосване на пръстите й - плъзнаха се от челото до шията. На три пъти го повтори Зелената вещица.
За свое най-голямо облекчение Фелициана не почувства нищо, дори сбръчкването на кожата, което очакваше. Когато най-сетне вещицата отстъпи назад и я огледа критично, тя вдигна ръка и докосна лицето си. Не долавяше никаква промяна.
- Но аз съм си същата! - възкликна тя.
- Ни най-малко! - отсече вещицата. - Видът и докосването са различни неща. В твоите очи ти винаги ще си останеш същата - промяната ще е видима само за другите. - Тя я улови за брадичката и я огледа още веднъж. - Е, живей сега с това, което ти дарих. На теб оставям да решиш как да постъпиш с него.
Сиянието на луната постепенно угасна и Зелената вещица изчезна в настъпилия мрак. Фелициана постоя така още няколко секунди, после въздъхна, обърна се и тръгна по обратния път. Прибра се у дома без никакви премеждия, но така и не успя да заспи. Остана да седи в леглото, като току опипваше лицето си. Питаше се какво ще кажат родителите й, когато на сутринта я видят.
Малко преди зазоряване най-сетне се унесе в неспокойна дрямка. Отново сънува кошмар, в който се скиташе из безчислени зали, пълни с хубавици и знатни мъже. Но всеки, който я зърваше, надаваше уплашен вик и я сочеше с пръст. Не можеше да чуе какво казват, но нямаше съмнение, че видът й поражда само ужас и отвращение.
- Фелициана! - Гласът, който я стресна, прогони последното кошмарно видение. Майка й се бе надвесила над леглото. Дошъл би мигът на истината, стореното вече не можеше да се върне. Тя се надигна и отметна завивките, очакваше да се разрази буря. Инграда Сорен наистина я погледна втрещено, но на лицето й се четеше нещо друго. Задоволство - дори радост?
- Но какво... - промълви тя, вдигна ръка и докосна бузата й.
Фелициана събра кураж.
- Снощи ходих при Зелената вещица, защото исках да ти доставя радост. Но с нещо я ядосах и тя ме прокле... - Момичето посочи лицето си с безпомощен жест.
- Проклела те е!? - повтори месера Сорен с грейнало от радост лице, измъкна едно огледалце от торбичката на пояса си, избърса го с ръкав и й го подаде. - Какво искаш да кажеш с това "проклела", момиче?
Напълно объркана от реакцията й, Фелициана взе огледалото и го вдигна пред лицето си. Това, което видя обаче, не се различаваше от досегашните й представи - Зелената вещица й бе казала, че промяната ще е видима само за околните. Значи вещицата й се бе подиграла, както бе постъпвала неведнъж и с други. Но по какъв начин? Не й оставаше друго освен да попита.
- За мен, майко, аз си оставам същата. Но ти какво виждаш?
Изведнъж започна да трепери неудържимо. Нима изминалата нощ е била само сън? Но не, очевидно бе настъпила някаква промяна.
- Нима промяната ти е отслабила ума, дете мое? "Прокълната"? Трябва вовеки да възхваляваш Зелената вещица за това "проклятие"! Какво виждам ли? - Инграда млъкна и си пое дъх. - Виждам хубост, с каквато рядко е била дарявана някоя девица - лице, изваяно от слонова кост, розови бузи и очи, които сияят като летни езера. Виждам водопад от черни къдрици, блестящи устни...
Фелициана не можеше да понася повече този опис на достойнствата й. "Блестящите" й устни издадоха гневен вик. Наистина я бяха проклели по начин, който най-малко бе очаквала. Но тя помнеше добре какво й бе заявила Зелената вещица - направеното веднъж не се връща обратно.
А майка й продължаваше да се усмихва.
- Почакай само да те видят, Фелициана! Ще има да се кокорят и маят! А годеникът ти ще е вечно благодарен на чичо си за щастието, с което го е възнаградил. А сега се обличай бързо, че баща ти всеки миг ще си дойде от среща на гилдията. Той ще е не по-малко благодарен на чудото от мен.
Месера Сорен изскочи навън да сподели с останалите манната небесна, дето ги бе споходила, и Фелициана най-сетне остана сама. И се разплака. Когато се успокои, отново вдигна огледалото и се погледна - беше си както винаги и каквато щеше да остане да края на дните си. Захвърли огледалото на пода, вдигна тежкия сребърен гребен и строши омразната му повърхност. Светът бе обезумял и нямаше никакъв начин да го оправи.
Коленичи на пода до строшеното огледало и се зае с болезнената задача да вчесва косите си. В началото не разбираше какво не е наред. После дръпна един от кичурите пред очите си и го погледна. Беше с къдрица, която както никога досега се поддаваше на гребена й с изненадваща лекота. Тя отново си спомни предупреждението на Зелената вещица, че никога няма да може да види промяната, с която я дарява.
Прегърбена и завладяна от отчаяние, Фелициана търкулна няколко сълзи по "розовите" си бузи. Спомни си един цитат от някаква книга, който й бе направил дълбоко впечатление: "Внимавай какво си пожелаваш, за да не те сполети наистина!"
Ето че с нея бе станало точно това. Искаше промяна и я бе получила - за забавление на Зелената вещица. Фелициана се изправи, завладяна от странна решителност.
- Никога вече - прошепна тя мрачно - няма да позволя на никого да ме презира и съжалява. Ще се науча да играя глупавата им игра, но винаги ще помня коя съм и каква съм.


Разправят, че през следващите години, въпреки неотразимата си хубост, баронеса Горджън била жена с твърд характер и остър ум, с какъвто не можели да се похвалят мнозина благородници. Тя отучила своя съпруг от нездравите му навици и го превърнала в достоен мъж, и никога не позволявала по-невзрачните девойки да остават встрани от вниманието на младежите по време на баловете, които често устройвала. Освен това така й не се съгласила да й нарисуват портрет и това не било проява на престорена скромност. Вместо това наредила да окачат празна рамка с надпис отдолу:
"Maledicta sum - Аз съм прокълната."