Беше все още 12 февруари и оставаше още съвсем малко време до така дългоочаквания Свети Валентин – денят, в който навсякъде е пълно с усмихнати момичета, носещи красиви букети, малки плюшени мечета, кутия бонбони или поне с една сладка валентинка. Както всяка година на този ден, Елица беше решила да празнува Трифон Зарезан,и не защото това беше представата и за идеално прекарване на празника, но виното беше единствения начин да забрави самотата си и да почувства поне малко празнично настроение. Още само само 2 дни я деляха от момента, в който отново щеше да се почувства малка, незначима, незабележима, вероятно единствената, която онзи малък дебелак с лъка е пропуснал да уцели. Е, и това ако не е липса на късмет? Скоро щеше да навърши 18 години, а никога не се бе влюбвала. На моменти дори смяташе, че може би никога няма и да се влюби, и че сърцето и вероятно е загубило способността си да обича, ако изобщо някога я е притежавало. Но как може сърцето и да бъде безчувствено, като изпитваше толкова силна любов към своето семейство - Елица боготвореше баща си, обожаваше майка си, а за сестра си умираше. Готова беше на всичко за тях. И не само семейството, тя обичаше безумно и своите приятели ,и животните си, и птичките си. Целият и дом се бе превърнал в пъстроцветна картина - навсякаде щъкаха малки крачета, и човек трябваше да стъпва много внимателно, за да не се натъкне случайно я на някой таралеж, я на някоя костенурка или пък на едно от 10-те и хамстерчета.
-Следователно не бих могла да бъда напълно безчувствена -успокояваше се тя. Вероятно и аз някога ще се влюбя. Но ако това не стане, поне винаги ще имам любовта на моите четирикраки приятели.
Тази мисъл я накара да се усмихне и по-ведро да запристъпя към зоо магазина. Както всяка седмица и днес Ели трябваше да закупи всичко необходимо за нейните любимци, което в действителност никак не беше малко и често се налагаше да остава без джобни заради тях. Но всичко това тя приемаше с усмивка. Те имат повече нужда от тези пари от мен-мислеше си. Обичаше да пазарува от този магазин , продавачката се беше превърнала в нейна приятелка, помагаше и с покупките, и винаги беше толкова мила с нея. Днес обаче тя не беше на работа. Вместо нея зад щанда стоеше момче на приблизителна възраст 16-17 години с божествени сини очи, както си помисли Елица. Такива очи никога не бе виждала, те я поглъщаха, омагьосваха, изпращаха я в дълбока бездна, тя сякаш пропадаше в нея и не знаеше как да излезе. За миг Ели забрави всичко наоколо, стоеше онемяла с разтуптяно сърце и едно странно чувство в корема.В този момент момчето усмихнато я попита какво желае. А сега де, ами тя не можа да си спомни. Боже, какво искаше наистина?
-ААА, курабийки.
-Курабийки? –момчето не можа да сдържи смеха си. Г-це, но ние сме зоо магазин.
-Да,да, аз исках кучешки курабийки.
Сега вече Ели не можа да сдържи притеснението си. Цялата пламтеше, а от типичното и спокойствие и непукизъм нямаше и следа. Младежът стоеше в недоумение, но продължаваше да се усмихва. Та тя изглеждаше толкова сладка, като малко детенце, което всеки момент ще заплаче от смущение.
-Съжалявам, но нямаме, поне аз така мисля, трябва да попитам мама. Аз не работя тук, а само я замествам.
Ели едва дочака отговора и побърза да се сбогува набързо и да напусне по- скоро този магазин. Това беше най-голямото унижение през целия и живот! Как можа точно тя така да загуби самообладание? И то, заради някакво си момченце? Та какво толкова, момчетата никога не са я плашели, дори напротив, винаги е обичала да бъде с тях, те са били нейните истински приятели, тези, с които се е разбирала повече, винаги e можела да си играе с тях, за нея всеки от тях беше като прочетена книга, дори още преди да го познава. Отдаде го на притеснението в училище, на наближаващия толкова омразен празник, дори на храната от обяд, която сигурно е била развалена.
Смутена, изнервена и най-вече ужасно ядосана на себе си ,тя се запъти за в къщи, но се сети, че сега освен всичко друго, трябваше да ходи чак до другия край на града, където се намираше другия зоо магазин. Е, това вече беше прекалено. Как да се усмихва и да бъде щастлива в такъв ден. Вероятно съдбата беше решила да си направи някаква тъпа шега с нея. А и времето беше просто прекрасно - сняг на парцали и ужасен студ, който проникваше през дрехите и и достигаше чак до костите и. Едва успя да се добере до в къщи, добре поне, че мама и бе направила топла вечеря и чай. На масата стоеше бележка: “Ние заминаваме на гости при баба ти на село. Сестра ти идва с нас. Грижи се за себе си.” Е поне едно хубаво нещо най-накрая. Ще може да прекара цяла вечер пред телевизора, тъпчейки се с пуканки и шоколад. Идеален лек за изгонване на всякакви мрачни мисли и настроения. Към 20:00 часа вече бе пред телевизора в любимата си пижамка и с цяла купа пуканки. За повишаване на настроението си бе избрала “Американски пай”. Сега вече се чувстваше много по-добре. В този момент на вратата се почука-като в някой трилър- беше 1-то нещо, което и мина през главата, но все пак побърза да отвори. На вратата беше не някой друг, а момчето от магазина. Стоеше и я гледаше с прекрасните си сини очи, протегнал ръце с цяла кошница курабийки.
-Е, явно курабийки за кучета нямаме, но се надявам тези да се харесат на твоя любимец.
Ели стоеше с отворена уста и не знаеше какво да каже, дори забрави да го покани да влезе. След няколко дълги минути, в които той продължаваше да стои там с протегнати ръце и не слизаща от лицето му усмивка, тя най- сетне успя да се опомни и да го покани да влезе в къщи. Остатъкът от вечерта прекараха заедно. Той и разказа как е успял да измоли от майка си адреса й, как с доста труд е приготвил сам курабийките, защото според него купените са някакво жалко подобие и никога не могат да бъдат толкова хубави, колкото са домашните курабийки, и как е прекарал 30-мин пред вратата й, разкъсвайки се между желанието да я види и страха да не затръшне вратата пред носа му. След това говориха за себе си, разказаха си дори истории от детството. Ели все още не можеше да се отпусне, тези сини очи я плашеха, но също и навяваха някакво спокойствие и чувството, че е открила нещо, което от отдавна търси, сякаш за първи път онази малка празнина в сърцето и беше запълнена. Валентин, така се казваше той, остана при нея до късно през нощта. На другия ден още рано сутринта преди училище пред вратата и бе оставена кошничка пълна с курабийки. За първи път, в живота си Ели се почувства напълно щастлива, всички наоколо бяха усмихнати и за първи път и тя беше една от тях. Празнично украсените магазини вече не я натъжаваха, а напротив караха я да се усмихва загадъчно. На 14 февруари Елица за ПЪРВИ ПЪТ празнуваше СВЕТИ ВАЛЕНТИН, заедно със своя малък Валентин, а в този момент през 2 облачета на небето малко сладко амурче се усмихваше и подготвяше следващата си стрела