Все ми е едно защо понякога нещата стават така, важното е, че стават. Няколко напивания, няколко напушвания и тя беше моя. Когато не говорехме за "Спасителят в ръжта" и Буковски, се подигравахме на кифлите или се чукахме. Хубаво момиче, но нали все пак нещата понякога стават така... Нищо де, напред и пак напред към вечния хаос, към вечното бързане и "защо по дяволите съм се променил така"? Животът се изнизва през пръстите ми докато му се наслаждавам. И винаги има някой или нещо, което да те сдуха. Издирвахме Тоти от доста време. Копелето не спираше да друса, да взима пари на заем от нас, неговите така наречени приятели и да изчезва от лицето на земята. Съквартирантът му трябваше да напусне квартирата си, защото не успя да плати наема си. Това е- някои хора просто не си струват, колкото и жестоко да звучи. Аз търсех 150 лева от Тоти, Камен 15, Пенко 200. Просто нямаше къде да се дене и да не е търсен. Аз все пак съм човек, не обичам да се карам с приятелите си за пари, но пари винаги трябват. Ужасяваща истина. Някъде тук започва да рухва вярата ми в човека. Нищо, купонът да тече. Пътувах на стоп до Пловдив, за да се срещна с новата ми мацка, и се опитвах да не размишлявам за нищо съществено. Виждах някое камъче и си казвах "Виж какво хубаво камъче." После спяхме по тепетата и амфитеатъра (хубаво се спи върху няколко хиляди години история, особено с момиче, което да не смее да си затвори очите, за да не изчезнат звездите), а след това трябваше да се прибирам в София, разкъсван от скапаните си противоречия. Харесвам ли я, не я ли харесвам, искам ли да я харесвам. В крайна сметка момичето дойде на гости за следващия уийкенд и си изкарахме много хубаво. Мисля, че се влюбих с всичките му там подробности и детайли. Имаше навика да си изключва телефона и да изчезва, но по това време не осъзнавах, че това може да бъде използвано и срещу мен. Как да не се влюбиш в момиче, което реже с 10 сантиметров нож плакатите на чалга певиците и плакатите на Макдоналдс и плакатите на Прада. "Много детинско" каза братовчед ми и аз се съгласих. Не се обидих, но не се и зарадвах особено. Ние бяхме двамата, аз и тя, влюбени до уши, търсещи отговори, искащи спасение и промени. В една от свободните ми вечери, се видях с Данчо и той разбира се ме замеси в милион нелепи и на моменти гнусни ситуации. Отначало започнахме с бира, после няколко коза с Ценко и Ирена, същата заради която се бяхме били миналата година, аз и Ценко де. Мръсна история. Лошото беше, че в парка в който бяхме, дойдоха някакви копелета, които скоро се бяха били с Ценко. Той ме помоли да заведа Ирена в някакво даскало и да изчакаме там. В името на подновеното ни приятелство изчакахме, но после ни стана студено и се скрихме в една спирка с бисквити с какао и айрян. Защо това ми се струваше толкова романтично, нямам никаква представа. Ирена беше олицетворение на всичко, което можех да презирам. Да, беше умна, беше красива, но беше курвулява, манипулативна, предаваше приятели, използваше всеки, който може, и да не повярвате, не вярваше в любовта. И все пак ми беше хубаво, че бяхме там заедно, опитвахме се да не мислим за миналогодишната си авантюра и ядяхме тъпите бисквити. Когато Ценко и Данчо се върнаха се почувствах едновременно успокоен и разочарован. Разделихме се с уговорка после отново да се видим... все така се разделям с хората и това много ме натъжава. Аз и Данчо отидохме до вкъщи да хапнем от спагетите, които сам бях направил. Бяха вкусни, но идиота не каза нищо. Както и да е. Не че ми пука за такива неща, но представяте ли си ако вместо обноски, хората наистина казваха хубавите неща, които мислят. Тази искренност не е ли толкова дълбока и необходима като някой кладенец в пустиня? Облекохме се здраво, макар че беше пролет и се спуснахме към Народния театър. В музикалната градина се запознахме с една германка по онези идиотски тръби. Много смях, много нещо. После дойде и приятелят й и се запознахме и с него. Беше готин пич. Почерпихме го цигари, той ни почерпи коз, изпихме няколко бири и ни покани на рождения си ден на другия ден в Борисовата в 6. Супер, казахме, там сме. Писах няколко смс-а на мойта мацка дали иска да дойде с мен в борисовата на рожден ден, но никакъв отговор. Да, нали си изключваше телефона... Май наистина я харесвах, защото ми стана гадно. Да, нямаше съмнение, гадно ми беше. Започнах да се наливам с бири и след 10-тата някакви момичета се присъединиха към новосформиралата се, интернационална компания. Бяха доста красиви, и двете. Не си помислих да флиртувам с тях, даже за секс не си помислих, но нали Данчо също не вярва в любовта, та започна да ме увещава да ги забиваме. Ок, Данчо, забивай си каквото искаш, аз съм пас. Поканиха ни да идем с тях на някакво парти. Ок, там сме, само че преди това ни трябва трева. Ок, взехме и трева. Отидохме на партито. Странна работа. Опитахме да влезем от едната врата и някакъв пич отвътре каза "Оттук не може, минете от другата страна". Да ама и от другата не можеше, вратата беше заключена. Ок, имаше звънец. Натиснах го и някакъв женски глас ме попита:
- Кои сте вие?
Кои сме ние ли?
- Ооо, това е проблемът, обикаляме от едно място на друго, за да разберем. Ще ни пуснете ли да си опитаме късмета при вас?
Чу се как вратата се отключи. Да, аз съм голям пич! Стана ми хубаво. Вътре намерихме двете мацки, които ни бяха поканили (бяхме се разделили, за да идем с Данчо за трева) и ги викнахме, да пушим навън. Поискахме им по някой лев, защото нямахме никакви. Тъпи курви, като чуха това започнаха да се заяждат. В крайна сметка ни взеха по бира и ни дадоха по цигара. Днес Данчо нямаше да чука и го знаеше. Сдуха се, а аз им теглих по една майна и си тръгнахме. По това време нямаше градски транспорт, затова стигнахме пеша до гората над семинарията, напалихме огън и заспах. Данчо каза, че по едно време цяла глутница кучета ни била наобиколила, но не му повярвах. Въпреки това доста се посмяхме. Прибрахме се с първия градски транспорт и си доспахме. Той отиде да чука новото си гадже, аз останах сам. Щеше ли да звънне телефонът?
