Автор Тема: Ритъма  (Прочетена 467 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен English Accent

  • Разбирач
  • ***
  • Публикации: 202
  • Пол: Мъж
Ритъма
« -: Февруари 24, 2012, 00:04:32 am »
Денят ми не започна особено зле. Събудих се, нямах махмурлук, имах една цигара и почти пет лева и от мен зависеше дали да се прибирам днес на стоп или утре с баща ми. Мързелът надделя и затова избрах утре. Хапнах 2 питки с майонеза, изгледах „Тънката червена линия” (велик филм) и реших да отида до факултета, за да ми нанесат шестицата по психология. Намерих кабинета на професора, а в него и самият професор и тогава нещата се скапаха. Предишният ден бях платил семестъра си и видях, че в протокола ми не е нанесена оценката, но мислех, че това ще се оправи за нула време... Професора не беше нанесъл оценката ми и в неговите хвърчащи листа, та положението с една дума се закучи. Накара ме да търся работата си в някакъв огромен куп и след като не успях да си намеря шестицата (колегите ми бяха казали, че имам толкова) ми писа тройка в студентската книжка и край... Въобще моите филми с университета никога не свършват!!! Плюй и отмини и утре е ден беше казал някой и така и направих. Забравих да спомена, че сутринта си бях взел и един шоколад, защото шоколада едва ли не те правел веднага щастлив. Аз отдавах това на „Пласибо” ефекта, но в крайна сметка и това не постигнах. Както и да е... плюй и отмини... Пред блока ни е заледено и доста често се случва някой да се спъне и да падне. Точно преди да мина по най- опасното място от терена, видях, че някакво момиче куцука внимателно и се засмях добродушно (сериозно, не се подигравах) Тя ме погледна и срамежливо ме помоли да й подам ръка, за да не падне. Аз малко се сконфузих, че не съм се сетил пръв, но в крайна сметка останах доста доволен. Тази малка и незначителна случка напълно промени нагласата ми за деня и понеже донякъде вярвам в ефекта на пеперудата, веднага се зачудих какво продължение да търся. Но продължението само ме намери веднага след като влезох във фейсбук. Един приятел ме покани на политологически семинар и след ироничната ми забележка, че мечтая за това от миналата Коледа, се съгласих да отида с него. На Орлов мост се срещнахме с една негова колежка и някакъв пич. Запознахме се и ни поведоха към мястото, на което щеше да се състои семинара. Беше някаква галерия, която за съжаление не успях да разгледам, защото ме задърпаха към залата, в която щяхме задружно да оплюваме АСТА и тн. и тн. Хубавото на семинара (като изключим червенокосата мацка, която седеше до мен) беше, че споменаха Оруел, Алиса в Страната на чудесата и с това спечелиха вниманието ми (разбира се, осъзнавах, че това е манипулация, но какво от това). След семинара си взех един литър бира и с моя приятел се отправихме към „Стамболийски” да пием по „кафе” с негова бивша съученичка. Издумках бирата набързо и поговорихме на полуинтелектуални теми. От разговора стигнах до извода, че съм идеалист без идеали и искам да награбя ей така някой идеал или кауза и след мимолетен анализ осъзнах, че това напълно подхожда на възраста ми. Добре... Походихме в магически унес и стигнахме до мола на „Стамболийски”. Срещнахме мацката, повъртяхме се наляво надясно и си намерихме места в готино кафене, в което имах смътен спомен, че съм бил и преди. Поръчахме 2 бири, а мацката кафе и кола и заприказвахме на някакви скучни теми. По едно време в се отпеснах и заблеях в нищото. От устата на приятеля ми долетяха думите:
-...ето аз водя моят малоумен приятел
Излязох някакси от „затапката” и отпих от бирата. Беше ми много весело. Отидох до кенефа и вътре си помислих, че приятелите ми ме наричат малоумен, а когато съм пиян се смятам за гений, а дори и нормален човек да съм, това пак ми се струва смешно. Седнах на масата и поисках от мацката една цигара. Запуших и като ми стана кеф... Хванах двете крайности и ги сблъсках една в друга и като залятяха едни искри, та цялата вечер придоби някакъв такъв необясним чар, та само да пиеш още една бира. Но не пих. Платихме, сбогувахме се с мацката (при което изпросих още една цигара) и с моя приятел си хванахме трамвай до Плиска. Там отидохме да пикаем и след това обсъждахме колко ни е яко. Когато ни е яко можем да говорим за това много дълго време. Овъртаме като политици! Междо другото моят приятел учи политология. Миналата вечер ми беше на гости и като видя учебника по журналистика на съквартиранта ми каза, че мрази журналисти. Още тогава ми стана смешно, но реших да премълча жлъчния коментар „е много ясно, нали ще ми ставаш политик”. Въобще вечерта беше много хубава, а когато се прибирахме и вече бяхме в 280, се сетих, че на другия ден сестра ми има рожден ден. Естествено, нямах пари, за да й купя подарък, но самата мисъл, че ще съм си вкъщи и ще й честитя ме направи щастлив. Ех този шоколад, действа със закъснение... Замислих се за родителите си и тн. и за малко да се сдухам, но най- сетне разбрах какъв ми е проблемът! Аз обичам традициите, а е трудно да ги поддържаш, когато вече не поддържаш и същите отношения с родителите си, както едно време. Осъзнах, че така или иначе животът продължава и трябва да изградя собствени традиции, за да съм щастлив. Осъзнах също така, че все още се въртя в моята трескавост, но и че това въобще не е безнадежно, а напротив доста градивно и истинско. 280 пъплеше по мърлявите пътища на Студентски град, а аз наблюдавах светлините и хората отвън. Нямаше помен от самота и болка. Аз бях щастлив, но имаше още много време до онова „И сега, приятели, аз съм излекуван” от „Портокал с часовников механизъм” към което отдавна се стремя. Дотам има още много път- мислех си. Тогава Джак Керуак изплува отнякъде с онова безсмъртно „... и какво от това, пътят е живот” и аз заправих всички грижи и затанцувах в ритъма на себе си.







... защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"