В речника пише, че софиянец е човек, който е роден и отраснал в София. Ами моята история не е съвсем такава, защото казват, че съм роден в София (слава Богу не помня) и съм живял при баба ми в "Дружба", а по- късно и на квартира с родителите ми в същия квартал, та така чак до 5-тата година от живота ми, когато сме се преместили в онази скрита от планини дупка Етрополе. Град, който обичам и мразя, към който се връщам уморен и бягам при първа възможност, град на евтини философии и скъпи спомени. Трябваше да чакам до завършването на 12-ти клас, за да се махна оттам, твърдо решен да се докажа, да се издигна (извън йерархията) и да бъда себе си, каквото и да означава това. Вече 3 години живея в София и лагерувах в кажи- речи 3- 4 апартамента, като най- дълго се заседях (година и половина) при онази баба от детсвото ми. Номадския живот ме привличаше докато имах постоянен покрив над главата цели 13- 14 години в онова Етрополе, в което намерих приятели, загубих девствеността си, прекарах първата Нова година с приятели и така нататък. В голямата ни къща имаше една дълга широка стая на първи етаж, в която не живееше никой. Любимото ми място на света! Там си бях опънал палатка на пода и четях книги, гледах порно, въобще образовах се по най- добрия начин. По- късно започнах да правя купони там, да си водя момичета, да пуша наргиле и да гледам звездите, подпрял се на рамката на отворения прозорец. Какви нощи само! Усещаш божественото както в долитащите шумове от закъснели коли и топлият летен вятър, така и в себе си. Една едвам загатната вечност, която ремонтът на целия първи етаж буквално раздели на две. Стаята ми се превърна в две стаи и въпреки, че и след това се опитвах да продължавам да правя купони, виках момичета и така нататък, никога не беше същото. Не скърбях дълго, просто понякога се сещах за кратко и ми ставаше гадно. И така, обратно към София, където сменях местоположението си в зависимост от това дали баща ми е на командировка. Когато това ставаше- отново купони (досега май не е имало сполучлив), а когато не ставаше живеех в най- некупонджииското общежитие в Студентски град (защото бабичката ме беше изгонила), което дори не можех да наричам "Зона 51", защото беше 55. Но истинската София е позната на малцина. За да напипаш пулса й, трябва да си запознат с някои тънкости. Трябва да си енергичен, усмихнат, луд, да можеш да се забавляваш и сам, да имаш пари, да не нямаш задръжки и да знаеш къде да идеш. Едно от любимите ми места за изпращане на пролетен залез например е паметника на Съветската армия. Има много пиещи и пушещи млади хора, които намират щастието в опиянението на младостта си и музиката, която не винаги допълва красотата на залезите, но както и да е. Много е важно да се движиш и да пиеш бири, да гуляеш по "Славейков" и "Дондуков", да избягваш НДК и "Витошка", освен ако не искаш просто да разнообразиш, да обикаляш задължително Борисовата градина и да се запознаваш с възможно най- много хора. Не е лошо да носиш фотоапарат в някоя удобна раница, в която можеш да държиш и ключове, портмонета, тютюн, листчета, бира и някоя връхна дреха. Но понякога всичко това писва. Все ще се намери някой, който да те занимава с документи и бланки, с изпити и бригади, със заеми и тн. Разбира се най- лошо е зимата. Тогава трябва да ходиш на места като "Строежа" или някой хубав бар в центъра, където има добра вентилация, добра музика и евтина бира (по възможност тъмна наливна с някакви кубети за мезе) Кината не са лоши, но разбира се напоследък филмите са меко казано отвратителни, а понякога е трудно да намериш с кой да отидеш на театър... всъщност винаги е трудно. И когато всичко това достига своята кулминация през пролетта, ти се чувстваш разкъсан между жаждата ти за приключения и неспирният хаос, който бушува както около теб, така и вътре в теб, като че някой е затворил матрьошка в буркан и силно го клати. Тогава идва времето да решиш. Положението с професори, родители, работодатели и банки, с приятели, губещи ден подир ден идеалите, които не си сигурен даже, че са имали, постоянно се влошава и в едно тъжно почти неуловимо кресчендо, седиш на някоя пейка в парка, пиеш 12-та бира и разбираш колко малко може да се разчита на хубав живот. Пееш песни с просяците в подлеза на Ректората и се прибираш към дома си (а може би никога не си имал дом, може би е била само онази палатка...) където се надяваш да поспиш и изтрезнееш. Сутринта се събуждаш и установяваш, че имаш 20 лева, а си също така наясно, че нищо хубаво не те очаква на следващия и последващия ден и проблемът не е в сесията, в родителите, в приятелите или в каквото и да е, а просто светът е сбъркано място, на което всичко е водено от някаква по- могъща сила от гравитацията към едно вечно прецакване и разочарование. Затова ставаш с мъка от леглото, поглеждаш прекрасното слънце, изпикаваш се, слагаш раницата на гръб и изчезваш на стоп към морето. Едно вечно чакащо Спасение, един изгрев, един залез, един път на отиване и никога същият на връщане, защото винаги се връщаш лек откъм сълзи и пълен с надежди... морето, където все още е възможно да се чувстваш човек, макар и за малко. Морето, единственият ми дом, след ремонта на голямата стая. Софиянец отива на почивка!!!
