Събуждам се и поглеждам през прозореца. Няма и помен от небе. Мъгла, скрила в себе си капаните, в които в 100 процента от случаите попадаме, заглушила стоновете ни, обвила свободата ни. Мъка ми е да се нарека жив. Ръцете ме болят и тази болка намира своя край някъде в раздраните ми мозъчни центрове, на които понякога им идва в повече информацията. Ставам и отивам до огледалото. "Здравей, нещастнико!" Пикая и се връщам обратно в леглото. Може би още малко сън и ще се почувствам нов човек. Тези кошмари ми съсипват дните. Не мога да заспя отново, съзнанието ми блуждае някъде из кабинетите във факултета, из тесните софийски улички, после по Цариградско шосе... Виждам мръсният сняг по тротоарите... изглежда ми познат, да това е душата ми, идеалната метафора. Плача и искам да избягам в Борисовата, но не мога да вляза, а под краката ми е хлъзгаво и аз си представям как ще падна и ще счупя десния. От самата мисъл започва да ме боли. Някой беше казал, че ако сме знаели каква е силата на мисълта, нямаше да имаме лоши мисли... след дъжд качулка. Отново ставам от леглото. Отивам да хапна. После цигара и ето аз вече съм труп. Смърдящ и окаян труп на 21- годишен нещастник. После пак съжаление. "Къде са ми мечтите, защо вече не виждам ясно, дали още спя?" Падам в леглото като посечен и почти се разплаквам. Време за диагноза: "Какво ми е?" "Не знам, не е нищо обичайно. Скоро правих секс, така че не е това, не съм прекалявал с алкохола, нито с другите неща, с парите съм бил и по-зле... не, май не съм, но не е й това... Изпитите?" Край. Всичко ми е ясно. Вечната диагноза- "просто ми се е събрало в повече". Ето, даже чувството си за хумор не съм загубил съвсем. Гледам 1- 2 филма, цикла във фейсбук. Половината ми истински приятели са се обвързали, а онези непознатите... все едно. Нямам телефон от 3 седмици. Мога и 3 години, не ми трябва. Ще го включа, ще има 70 пропуснати повиквания от 5 различни номера и ще ми стане толкова самотно, че ще искам да се гръмна... "Самотата??!!!" Добре, слагам и това в графата с причини за депресията... Ок, къде ми е спасението? Миналата година беше във влюбването и Витоша. Може би и сега е така, само дето снегът е по- дълбок. "Ок, без паника" Винаги си давам добри съвети. Прехвърлям в ума си няколко сметки и решавам, че ми трябват около 200 лева, за да се оправя, само че нямам и стотинка... Оффф, голямата работа. Вече ми е по- добре. Отвесвам пердето така, както си лежа и... ЕТО ГО НЕБЕТО!!! Измежду белите, накъсани от вятъра облаци се появява една такава прекрасна синя мантия, че забравям абсолютно всичко и загледан в простора си мисля "Къде ли са тръгнали облаците, нима са ме забравили. Защо ме пропуска светът?" И разбирам... вече знам защо. Обличам се набързо и излитам от вкъщи, за да догоня облаците. Пътят винаги ме води на изток.
