Някой ден
ще затворя вратата
под носа на вятъра
и ще го оставя
шапката да си гони.
Ще разпръсна
по масата
куп карамфили,
в прозореца
ще почукват
голи клони.
Настроението ще е
минорно-лигаво,
а в косите си
ще сложа роза.
Танго д` аморе
ще си свиркам,
напук
на житейската проза.
Ти ще дойдеш
внезапно-учудено
и ще ми подариш
хризантема.
После чай или кафе
ще пием,
ще си говорим
на всякаква тема.
В гласовете ни
дъждът ще плаче
и нещо свое ще иска.
Очите ти
са слънчеви зайчета.
Да потъна в тях
поемам риска.
Ще целунеш пулса ми
върху китката
на ръката,
водеща към сърцето
и целувката
до него ще стигне.
Посланието ти
ще бъде прието.
После...
просто ще те изпратя
до вратата на времето.
Някой, някъде
чака те, приятелю -
хайде, тръгвай...
С тебе сме временни.
Носи ме в себе си
като пощенска картичка.
Много- много
не се вживявай.
И да се намачка
лицето ми,
споменът
непроменен
ще те сгрява.
