Нищо.Нещо.Или аз.

[~SlynCheva*]

!!!! СКУЧНА НЕГАТИВНА И ДЪЛГА ИСТОРИЯ !!!!

"Да мечтая.Гласовете ми казват да вървя,ама защо изобщо някога да тръгна?Много ми е добре тук.Защо трябва да се преместя в свят,където хората живеят в страхове?Наистина искам да остана тук.Мястото,което всеки може наистина да усети.Интересно ми е,но знам,че няма да разбера никога,защо земята е пъзел,който никога не се подрежда!?Не се вписвам в този свят.Защо тогава да напускам храма си?Цялата идея е плашеща.Как да разбера,че те наистина ще поискат да ме изслушат?Дали някога ще разберат,че аз летя в различен полет?Позирам,преструвайки се на човек.Луната ми казва,че хората наистина имат нужда от помощта ми.Предполагам,че такива карти е раздала.Последните и думи бяха,че ще трябва да го направя сама!Значи май трябва да тръгна! ("САМА!САМА!САМА ГО НАПРАВИ!").По-силно е от теб!Каза ми също да не поглеждам назад.Имали нужда от герой,който да спаси света.Герой,без любов до себе си,без семейство.Само саможертвата е с него.И ако се почувствам сама,странно,но каза да хвърля заровете и да държа високо главата си!Искам ли да видя дома си,да погледна към небето.Да запомня,че не съм странница,но не съм като тях!"

Не смея да твърдя,че съм в депресия,защото хората в депресия усещат болка.А и са депресирани от някаква случка.Страхуват се.Усещат странни неща и плачат.Чувстват се самотни и това им тежи.Или отхвърлени,неразбрани.Боли ги.Чувстват студа в себе си.Отхвърлят.Не преценяват,защото са заслепени.. и не се съобразяват,защото са вглъбени в егоизма си.Все неприятни неща,за които нямат вина.Просто са слаби.
Точно за това,това не е депресия(не се чувствам по никакъв начин към нещата,които описах),нито моментно състояние.. ами някакъв начин на живот,към когото се връщаш всеки път,когато пожелаеш.И някак дори е приятно да си там.Странно е,защото хората не разбират болката.А тя е полезна.Мъдра.Кротка.Понякога е разрушителна,но гради!Изгражда характери,подсилва борбеността и заздравява силата ти! Обичам болката,когато имам нужда.Въпреки,че мисля така - в момента дори не боли.Не е и апатия,защото има неща,за които ми пука.Те обаче далеч не са чувства,нито мечти,нито копнежи,дори не бих могла да кажа,че ми пука и за надеждата в момента.Пука ми само и единствено за личното ми израстване,помъдряване и целенасоченост.Колко егоистично,биха казали някои,но не е - съобразявам се с всеки,както досега и не нарушавам ничие спокойствие,нито накарнявам достойнство.Не отхвърлям.Просто отказвам да се съсредоточа над останалите за момента.Ако някой има нужда,ще подам ръка.Както винаги съм правила и както е помагано на мен.
Усещам обаче една каменна черупка около душата си,която не само че ми допада,ами и искам да доразвия.Окончателен завършек над същността си.Искам да си помогна.Виждам,че имам нужда,а останалите наистина не ме разбират.Наместо разбирателство,получавам присъда.Неодобрение.Отказ.Получавам илюзионно разбирателство,от малцината,които се чувстват като мен.Защо илюзионно?Причината е много проста,скрита между редовете,които описах досега.С тези уморени хора ни свързват много неща.В една и съща дупка сме.Казах обаче,че се стремя само към лично осъвършенстване и отговори на МОИТЕ въпроси.И тъй като тяхното състояние е еквивалентно - те правят същото.А животът е прекалено разнообразен,за да си задаваме еднакви въпроси,по едно и също време,след едни и същи събития.Някои неща се допират,но други коренно се различават.Изслушваме се,защото не сме груби.Даваме си полезни съвети,защото искаме да си помогнем.Някак си обаче - сме над тези неща в момента.Не се сърдим един на друг,а до болка се разбираме.Всеки споделя своето.. крещим,викаме,плачем или просто си мислим,уморени от празнота,и някак си сред всички тези фрагменти,усещаме че не можем да си помогнем,дори и да искаме.Аз нямам нужда от съвет,защото и сама знам кое е правилно.Нуждая се от човек,който има три свободни часа.Да слуша.Без да говори.Без да дава съвети.Дори не е необходимо да е там душевно,тъй като аз нямам нужда от мнението му.Всичко,което ми трябва е едно присъствие.Дори не приятелско.Може да е далечен човек.Стига да не говори!Да не ми споделя проблемите си,с усещането,че е единствения човек,който е минал през случките си.Нямам нужда да съчувствам,нито да ми съчувстват.От нищо нямам нужда,освен едно тяло с две уши,както и нагласата(или поне визията),че слуша.От нищо.А всъщност всичко.
Когато бях малка си мислех,че "нищо" и "всичко" са антоними.И те са.В зависимост от обстановката обаче,могат да се допълват.Например в момента: имам всичко.Пари.Приятели.Задоволена съм от всяка необходимост.За първи път в живота си не се оплаквам,че нещо ми липсва,но забелязвам колко е повърхностно да имаш всичко.И колко ненужно става нещо,когато го притежаваш.Въпреки,че имам всичко,усещам,че то не ми трябва.Не го използвам,макар наличието му.На практика нямам нищо.Виждам го,чувам го,усещам го-нямам нищо.Освен себе си.Никак не е малко,ще си помислите,но не ме познавате.Ако ме познавахте,щяхте да знаете,че най-лошото което може да ми се случи е да имам само себе си.Аз съм от онези хора,които са прокълнати. (Не се оплаквам,просто нанасям фактите!) Не ми е правена магия (не и за която знам),не ми е отнето нищо.Просто съм от момичетата,които Господ мрази,защото ги обича.Слабост съм му.Той все ми показва пътищата,а аз напук ги подминавам,защото искам да открия начин да стигна до тях сама.Трудното ме влече.Само постигнатата трудност е в състояние да ме накара да се чувствам горда от себе си.А хората като мен биха разбрали,че в моя живот (както и в техните),това е най-важното!Личното удовлетворение.Признанието в очите на онези,които са мислили,че си наивен.Не живея за тях,но обичам да се доказвам именно пред тях!Ако не успея,не ме е яд,но се чувствам зависима от неуспеха.Като след провал.Не ми е важно дали те ще ме разберат,или ще ме отхвърлят,защото от хората не очаквам нищо,както и не искам нищо.Саморазрушавам се,ако не успея да видя онези завистливи погледи,превърнати в уважение.Дори не в симпатия.Не искам да ме харесват или обичат,искам да ме уважават,защото знам,че заслужавам.Това не е егоистично,дори не е самочувствие - ами по-скоро осъзнаване на потенциал.Неразгърнат,с изглед да се разкрие.
В момента обаче дори не се боря или мабицирам да докажа нещо,което знам че е истина.В този момент,по-силно желая да се докажа пред себе си.НЕ чрез другите,нито чрез постъпките,които правя за тях - ами чрез екзистенциално зачеркване на въпросите,които ме мъчат.Странно е,защото и преди съм изпадала в подобна ситуация,но тогава исках конкретни отговори,които знаех,че няма да получа и все пак търсех.Опитвах да открия най-подходящия,или най-рационалния.Сега обаче търся най-меркантилния.Онзи отговор,който е подходящ,и ако го последвам ще намеря изгодата от него.На първо място това,а след това този отоговр да стори всичко,за да постигна целите си,които са елементарни и прости.Тоест,да разбера себе си. (Не е егоистично,надявам се.Просто е личностно извисяване,за да мога след това да бъда полезна.Не за себе си,за другите!)
Колко пъти съм чувала хора да казват: "Познавам *** по-добре от самия себе си!".Превеждам си,че това означава,че познава човека хикс добре,но не това ме е впечатлило.Очудена съм от свободата,с която хората казват колко добре се познават.Навремето мислех,че ми има нещо,защото само аз не мога да кажа,че се познавам.Някак си обаче в течение на живота разбрах,че не всеки познава себе си.Не всеки може да каже,че ако се случи дадено нещо,той ще реагира по определен начин.Трябваше ми много време да го осъзная,тъй като аз съм недоверчива-за да се убедя в нещо,трябва да видя човека в действие.Щом дойде момента за случката,за която е твърдял,че ще реагира по еди-кой-си начин,доста неща се променят.Всъщност реакцията е общо взето необяснимо различна от очакванията му.Доста години пропилях в размишления защо е така,и накрая си отговорих.Случи ли се нещо с някой друг,винаги можеш да дадеш съвет,защото не се е случило с теб.Няма ги емоциите,няма чувства.Давайки съвет,ти използваш само разума си.А разумът е съвкупност от интуиция,опит и усет за правилното.Разбира се,че ще знаеш кое е правилно,след като имаш опит.Само че трябва да се случи на теб,за да видиш промяната в реакцията си,когато има намесени чувства,емоции,умора или празнота.В зависимост от случката.Тогава нещата се променят,защото всичко странично от здравия разум,влияе върху него самия.Променя целите и възходите на ситуацията.Съответно след това и цялостната реакция.
Преди доста реда обясних как Господ (или съдбата,или квото и да е) - се е опитал/а да ме научи на тези неща по лесния начин.Чрез клишета,или конкретни ситуации,в които са попадали мои познати.Животът обаче е много магичен.Няма как да разбереш нещо,ако не преминеш през него.Можеш да го осъзнаеш,но не и да си  го обясниш.Без да го усетиш. "Не питай старило,питай патило!" - абсолютно несъгласна съм с тази поговорка.Има я логиката,но липсва смисълът.. "Старилото",ще приема че е възрастен човек. "Патилото" е човек,пострадал от подобно,без значение от възрастта (всички знаем,че на различните хора им се случват различни неща,и е възможно 19годишно момиче да разбира повече по дадена тема от 99годишна баба!). Ще приема,че бабата е била свидетел на много подобни проблеми,и има отговор.Ще се доверя,разбера се на съвета,който ще ми даде 19годишното момиче,което има такъв случай в собствения си живот.Не,че ще отхвърля съвета на бабата.Честно казано,смятам,че съветите им ще бъдат еднакви.И ако съм скъсала с гаджето ми и плача,самосъжалявам се и ми е гадно,съветът ще бъде "Не си заслужава!Мисли за хубавите неща,които сте преживели!" или реципрочно: "Не си заслужава!Той не те заслужава!".Страхотно.Само дето това и сама си го знам.Тук идва ролята на чувствата,емоциите,умората и празнотата,които споменах преди време.Две жени,с житейски опит и засвидетелстване на чувствата,след като времето ги излекува - може да са интелигентни,може да са прави.И всъщност са прави.Къде обаче е ролята на това време в моя живот?В истинския живот някак си не става да превъртиш напред.Да се събудиш на другия ден без емоции,чувства или спомени.В такъв случай за какво са ни съветите,след като единствено тези,които имат нужда от тях-нямат ползата?И на мен би ми било лесно да кажа на приятелка,която е била скъсана от гаджето си,че не си заслужава.Особено,ако гаджето ми е до мен.Дали обаче,ако той скъса с мен аз ще си кажа "не си заслужава" и ще подмина покрай болката си за секунди?Хм.Надявам се не,особено ако твърдя,че го обичам.
Иска ми се да вмъкна един излишен абзац,в който да обсъдя безумното съществуване на репликата "Не си заслужава!".Кое не си заслужава?Човек,с когото си бил щастлив някакво време?Защо тогава,когато някой почине не си казваме "Не си заслужава",на практика наистина не си заслужава,защото няма какво да направиш,за да го върнеш.И все пак плачем,нали?
Именно един подобен разговор ме провокира да напиша това "нещо".Казаха ми "Не си заслужава!" и бяха стъписани от отговора ми,защото наместо още по-клишираните отговори,от сорта на "знам",или "ще мине",аз казах.. "Ами ако не си изстрадам,което ми е на сърцето,кое ме различава от камъка?" И отговора беше какъвто го и очаквах. "Факта,че можеш да мислиш!" . Супер,каква ми е ползата да мисля,ско не чувствам? "Раумът преди сърцето",казват някои.Защо?Защото сърцето е ранимо ли?А не е ли това всъщност причината да бъдем на този свят?След като можем да обичаме и да бъдем обичани - в крайна сметка,не сме просто камъни,които се движат и мислят. Даже според мен,процентът чувствителност у различните хора е това,което ни прави различни.Защо делим хората на "добри" и "лоши"?Знаем ли кое е добро и кое лошо?И как можем да кажем,че някой е добър или лош?По делата!!Да,но в живота на 13годишното,изнасилено момиченце,тя не е планувала да има бебе.А бабите пред входа казват,че е лоша,защото е спала с мъж толкова рано.И двете страни са лоши и добри.Всяка монета,с двете и лица ако обичате!
В живота няма справедливост.Кои сме ние да обвиняваме по-висшите от нас,че са несправедливи?Изубила си последните си 20лева на улицата.Лошо,да.Миналата година обаче,когато намери 20лева на улицата,запита ли се дали това не са нечии последни 20лева?Вселената има своето равновесие.Всичко се случва както трябва да се случи.Защо аз съм бедна,а тя богата?Хм.. дали в предишния си живот се замислих защо е обратното?И тук вече навлизам в мистерията,в неизвестното.А не желая.Както вече споменах в краткото си описание,обичам да говоря само за онова,което познавам,до което съм се докоснала.Въпреки това имам право на избор дали да вярвам или не.Избрала съм да вярвам в нещата,които няма начин да разбера със сигурност,че не съществуват.
Обречена съм да не засивам вечер,заради въпросите които разкъсват съзнанието ми.Някога исках да порастна,защото си мислех,че големите имат отговори на всичко.А сега,и с всяка изминала година,се убеждавам,че колкото по-малък си,толкова повече отоговри имаш.Няма дете,което иска да е дете.Малките момиченца искат да са какички.Малките момченца искат да са като бащите си!Не познавам дете на този свят,което е било абсолютно убедено от родителите си,че да си дете е хубаво.Така е устроен светът!Всеки иска точно онова,което няма.В дребни,или в по-мащабни количества.
Спомням си,че когато бях на 10,най-голямата ми мечта беше да бъда на 12.Мама ми казваше да не бързам,че ще стана на 12.Аз обаче исках ли,исках... Е,станах на 12.Тогава най-голямата ми мечта беше да съм 12клас.Мама пак ми казваше да не бързам.Ще стана 12 клас.А аз заспивах вечер и с нетърпение си представях бала.Е,балът мина.Тъжно е.
Преди няколко месеца се замислих защо искаме да порастнем,а когато порастнем искаме да сме малки?Дали не е,защото хората искат това,което нямат?И тъй като не обичам да си отговарям на въпросите с въпроси,игнорирах факта,че може би това е причината.След доста месеци размишления,стигнах до извода,че просто хората са любопитни.Влече ги неизвестното.Това добре.Хубав отговор.От друга страна обаче,ако ни влече неизвестното чак толкова,защо всички не се самоубиваме,за да опознаем какво има след смъртта.Тогава,наместо да игнорирам и това си твърдение се замислих,че всичко е заложено в психиката на човек.А именно,че когато съм на 12 и искам да стана 12 клас,аз всъщност съм била свидетел на 12-класнички.Знам,че се случва.Никога не съм искала да опозная отвъдния свят обаче,защото не съм сигурна в съществуването му.Какво,ако няма нищо?Няма да е добре.Няма да съм доволна.Оттам пък се досетих,че хората просто са страхливи.Неизвестното не само ги плаши,но и им налага излишен стрес.Не говоря само за смъртта.Пресен случай,тъй като тази година ми беше балът.Подготвях се за него 12години.С каквото и да се захванеш,ако имаш подготовка 12 години,начинанието ще бъде успешно!Дойде денят.Адреналинът беше неописуем.Радостта също.След това обаче дойде следващия ден.Тогава осъзнах колко е безмислено това изкуствено напрежение,което съм си създавала.Притесненията,които съм имала.Влекло ме е неизвестното,непознатото(за мен) до такава степен,че дори не съм се замисляла колко незначително е то.Защо съм го искала?Заради роклята?Обуквите?Бижутата?Вниманието?Парите?Всеки има своите причини,но аз и преди съм си купувала рокли,обувки,бижута.Получавала съм пари.Не мога да разбера от какво точно съм се опасявала и съм плакала под напрежение?Нима близките и роднините ми няма да ме харесат?Това е близко до невъзможното.Искала съм да бъда най-красивата?Добре,но след като отидеш и те разгледат-има ли значение кой с какъв грим,каква прическа,каква рокля е,когато тези неща се забравят!На бала единствената мисъл е какви хора са тези от класа/випуска ти.Ти ги познаваш като хора,и ако най-добрата ти приятелка дойде с най-ужасната рокля на света,какво значение има това?
Хората са повърхностни.Обичат да обсъждат и да изразяват мнение за други хора,без да са погледнали собствените си недостатъци в огледалото.Още по-лошото е да знаят недостатъците си,но да са решили да не се борят с тях.Кого съдим?Един друг съдим за постъпките,които самите ние правим.
Когато бях малка,майка ми ме учеше да нямам отношения с момче,което има приятелка.Казваше,че е грозно и пошло да разваляш отношенията на двама човека,в името на егоизма си.Това е запечатано като "грешка" в съзнанието ми и в днешни дни,когато си харесам някое момче и разбера,че си има приятелка - симпатиите ми намаляват.В името на неговото лично благо.Коя съм аз да разделям две души?На земята има достатъчно други,по-добри,по-перфектни,свободни мъже.Не искам да си навличам гнева на никого,само защото съм решила,че съм велика и имам правото да подценя "съперницата ми",която всъщност дори не ми е враг.Тя не е виновна,че аз съм харесала нейното гадже.Нито аз съм виновна.Нито гаджето.Понеже никой няма вина,излиза причината всеки да обвинява другия.В опит за самозащита.Аз обвинявам нея. (за какво?).Тя обвинява мен(за какво?),а момчето - няма да казвам,че обвинява себе си,защото не е така!Той обвинява живота,че му е изпратил два пъти любов.Играем си на "хвърли топката у другия",за да не признаем вината в себе си.А тук вината наистина се дели на три.Аз съм виновна(разбрала съм,че има приятелка,но съм решила,че няма значение,защото "заслужавам повече"),приятелката обвинява мен(сърди се,че съм си паднала по обвързан човек,но аз нямам вина,че той ме е привлякъл),а момчето обвинява живота(за какво?за това,че той е знаел,че е обвързан и очевидно нещо във връзката му е куцало,или аз съм била новото и интересното?).Животът е такъв,какъвто си го направиш.За това благодаря на майка ми,че докато другите родители учеха децата си да се държат на ниво,да са културни и да не задават въпроси - тя ме научи на най-важните житейски правила : на любовта , на приятелството , на доверието. Докато другите родители казваха на децата си,че не може те да спят у нас(защото не познават майка ми и семесйтвото ми),мама ме пускаше,като в замяна искаше само да и вдигам,когато ме търси,за да не се притеснява.Хора,които ти мислят лошото има по целия свят.Кой обаче може да се самозастрахова срещу каквото и да е?Мама не ми отнемаше щастието,защото то беше неизвестно за нея.Тя просто се докосваше до моя свят и правеше неизвестното за себе си - по-известно. Никога не ме е ударила. Не ме е учила на клишета. Никога не ми е забранила каквото и да е!! Грешка?Защо?Аз сама поставях границите си и се научих сама да различавам това,което искам-от това,което е позволено и правилно.Именно,след като си изпатих.Плаках дълги нощи,задавах си въпроси защо всичко е толкова объркано,а мама седеше до мен.Държеше ръката ми.И не говореше.Когато я попитах за пръв път "Мамо,защо никога не ми даваш съвети в живота?", тя се усмихна и ми каза: "Ако ти кажа,че не е правилно да вярваш на някого безрезервно,защото хората се променят,ще ми повярваш ли?"; тогава аз казах "Да,ти си ми майка!Няма за какво да ме лъжеш!" ; а тя се замся и каза,че сега,след като съм се опарила,може би няма да се доверявам на хората.Трябвало е да стане така,за да го видя със собствените си очи,защото през нейните - няма как! Сега споделям с нея всичко,вслушвам се в съветите и,не се караме - а толкова мои познати плюят по майките си.Как майките им не им давали да излизат,или да отидат на дискотека.Самите родители объркват детето.Ако не го пуснеш на дискотека на 19,кога?На 40?...
Не обвинявам подхода на никой родител.Всеки понава себе си и детето си(или поне се надяваме,че наистина се познават)и иска най-доброто!!Често обаче представите за добро се смесват и накрая се оказва,че именно "доброто" е било лошо.
Перфектният ми живот е налице.А аз се чувствам като нищо.Имам всичко,а нямам нищо.Мога много неща,но не ги желая и не ги правя!Имам дарба да променям хората и да обичам силно,но не го правя!Два пъти обичах,научих мъже да обичат,а моето състояние е налице.Чувствам се сама с всеки,макар да обичам.Никога не ми е достатъчно,а винаги се примирявам с полученото.И ми писна да давам всичко за хора,които не са ми достатъчни и да виждам как ТЕ СИ ТРЪГВАТ! Защо?След като аз съм недоволна.Чувствам се употребена.От мъже,от приятели,от хората.Докато имат полза аз съм там,а ако аз имам нужда-изведнъж се оказвам на стола пред компютъра в стаята си,пишейки за проблемите си.Няма да ги разреша.Но ще ми олекне.Нямаше ли да ми олекне,ако някой,който преди време е имал нужда от мен,не беше отделил 3 часа от безценното си време,за да ме чуе?Но не.Те предпочитат да ме съдят.Да ме обвиняват.Да ме съветват.Нямам нужда от никого!Този свят е странен.И аз съм странна.На никого не съм предлагала да му плащам,за да ми е приятел.Който смята,че съм "ужасна","луда","объркана",нима няма правото да не ме харесва?Не.Мен всички ме харесват,защото бях амбицирана.Постигнах много неща в живота си.Обръщайки се назад,виждам 19годишно момиче,което е преуспяло за годините си.Момиче,с предначертано бъдеще.Успешно,при това.Момиче,което четвърта година има пари.Завистта ме разкъсва.Не може момиче,което получава три пъти повече пари на ден,отколкото аз мога да си позволя - да ми завижда,че имам хубави дрехи.Как така майка ми работи в магазин за хранителни стоки,с минимална заплата,а аз имам последни модели дрехи??Как е възможно нейната майка да не и пазарува моите дрехи,която е адвокат и взима по 4000лева на месец?Възможно е и обяснението е просто.От 4 години насам аз работя.Не съм видяла нито една стотинка от майка ми.Не познавам баща си.Живея сама в апартамента на баба ми,която почина! Как може да ми завиждат,че на тези години живея сама,при положение,че е трябвало да заплатя с тъгата по смъртта на баба си?Завистници.Не осънават,че Бог - дал , ама Бог е и взел. Честно ли?Готова съм да заменя своя живот за един единствен ден в обувките на някой друг.Искам да видя какво е,когато нямаш изкарани пари,все пак да ядеш.Не да гладуваш,защото не искаш да занимаваш майка си с факта,че си решил да си купиш дънки за 230лева и за това нямаш пари.Тя никога нямаше да ме остави гладна,ако знаеше.Всеки човек прави саможертви в живота си.Лишава себе си или е биван лишаван от нещо.Живеем в България,където хората нямат възможността да подарят живот-мечта на децата си,особено ако са родили на 19.Как така майка ми е силна,въпреки всичко?Просто е.Всеки път,когато нещо и липсва,тя мисли за това,което има.Не за липсата,а за притежанието.
Понякога се чувстваш уморен да даваш най-доброто от себе си.Имаш нужда от почивка.Когато ти се обадят за кафе,не ти се ходи.Искаш в единствения почивен ден да си останеш вкъщи.Да се замислиш над себе си.Но приятелите ми не ме разбират,защото те нямат нужда да се замислят над себе си.Както винаги,аз съм една крачка напред!Без да го искам.Без да го показвам.Звъня им,за да си поговоря с някого,а на тях им излиза спешна работа.А когато те имат любовни драми в два часа през нощта,не се замислят,че съм била на работа цял ден и утре съм първа смяна.Звънят.А аз,глупачката.. дори не се замислям.Обличам дънки и тениска,поръчвам такси и отивам да бърша сълзи.За благодарност ми се сърдят,че мога да остана само няколко часа,защото трябва да тръгвам за работа.Питат ме каква приятелка съм,след като не съм до тях в тежките им моменти!!!(?)
Ами не ми се излиза.Искам аз.Компютъра.Телевизора.Книгите.Въображението си.Пъзелът.Една кутия цигари,един тефтер и лежерна музика.Сядам на фейсбук,за да не кажат,че се опитвам да избягам от социалния живот.Пускам си телевизор,за да гледам новините,защото ще следвам журналистика.Новините свършват,а аз хващам "Подсъзнанието може всичко" или - което и да е на Паулу Коелю - зачитам се.Изникват ми въпроси в главата,които си записвам в тефтера и се мъча да си отговарям.Пуша.Слушам музика.Не заспивам до късно заради екзистенциалните си проблеми,на които отделям часове.Замислям се над себе си,как давах.. давах..давах... вече нямам дори на себе си да дам.Не съм обръщала внимание на живота си от година.Не съм забелязвала промените си.Не ми остава време да погледна в огледалото как бързо мина времето,как съм пораснала.Как наистина живея живот на 30годишна жена!Дори на моменти си втълпявам,че наистина не е правилно.Защо да ходя на дискотека,когато предпочитам да намеря отговорите си?Сега ми е времето да живея.Аз живях.Живях много.Опитах от всичко,преди останалите.И всяко едно запознанство ми влияеше.На всеки човек давах част от себе си.Раздадох се.Живях наивно,с надеждата че има хора като мен.Имаше и такива.Много хора минаха през животът ми,много си отидоха.Много останаха.Помагаха ми.Помагах.
В края на краищата просто се отказах да опитвам да намеря човек,който да ме разбира и обича,защото месец след разделите си,не можех да събера частичките на сърцето си,плачех.По онези,които си отиваха.После идваха нови.Не съжалявам!
В момента нямам нужда от любов,имам нужда да концетирам себе си върху кандидатстване,учене..искам да развия потенциала,който цял живот загърбвах заради други хора.
А тази вечер направих първата крачка към прогреса си!Споделих проблема.Осъзнах го.Сега ще задействам измислянето на алтернативен вариант по разрешаването му.Усещам как се отдалечавам от света.Как затварям себе си в черупката.Харесва ми.Трябва да помогна сама на себе си.В противен случай ще отлагам себеосъзнаването си година след година.Ще се трупа всичко в мен и накрая ще полудея.Няма да си го причиня.

- "Нищо" - това чувствам.Едно нищо.Имам всичко,а нямам нищо.Нямам нужда от нищо,от никого.Понякога човек има нужда да остане сам.Не се чувствам виновна за нищо.И ми харесва да не изпитвам нищо.Празна съм,но така заздравявам,а безсънните нощи ме правят по-силна!Уморена съм да се боря.Да опитвам.Не ме боли.Не ми е тъжно.Не страдам.Черната дупка не спира да ми показва плюсовете си.Имах нужда да бъда за малко там.Имам нужда да остана още малко там.Да се абстрахирам от всичко.Да забравя.Да оставя нещата да се случват.Трябва да пречистя душата си,за да съм сигурна,че тя ще остане добра и бяла!А за това съвет няма.Търпение.Време.Мисъл.
Не знам докога.И все пак,дотогава-докогато.

- "Нещо" - ще го бъде.Няма все да е така.

- "Или аз" - просто съм такава,защото позволих да стана такава.Да обвинявам другите,че са ме променили?Никой не ми е опрял пистолет и не ми е казал: "Променяй се!".Животът е такъв,какъвто си го направиш!Тишината ми помага.Черната дупка ме калява.Господ ме мрази,защото ме обича.Без значение от причината,аз съм такава.Няма да се променя заради никого!Ще прегледам стойностната си система.Ще реаранжирам живота си.Ще добавя нови начини на мислене,за да съм по-мъдра спрямо себе си.Накрая ще бъда доволна от постигнатото.Ще бъда горда!!! А както казах,хората които ме разбират знаят,че за такива като мен е най-важно: какво и как си постигнал САМ!
..(защото)..
"Храбрите духом добиват слава, когато се борят сами!"

[defiant_spirit]

Ако след 2-3 години си още около "форумчето", ще ми е мн интересно да прочета пак за нещото и нищото и дали са се променили с времето ...

[English Accent]

omgggggggggg ti si stignala do hrama si :D tova pak si e ne6to, a az se 4udq kak da ida tam bez da se zakotvq :D i vse pak vsi4ki teglqt kum razli4no duno...imame nujda ot nov Bog...ne me razbiraite prekaleno kraino...imam predvid nadejda i drugite kli6eta, koito redim v stihove, no nikoi nqma...dnite v koito se subujda6 kato sebe si i ni6to pove4e i izliza6 navun s liubopitstvo...kakvo 6te predloji denqt ?

[English Accent]

Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от преклонението пред успеха; израснало, за да открие, че всички богове са мъртви, всички войни са отвоювани, всяка вяра в човека — подкопана…

Нажален за тях, Еймъри все още не ожалваше себе си — изкуство, политика, религия, каквото и поприще ла го очакваше, той знаеше, че е в безопасност, избавен от трескавостта. Имаше вече сили да приеме приемливото, да скита, да расте, да се бунтува, да спи дълбоко в нощите напред…

В сърцето му нямаше бог, не се лъжеше в това. Възгледите му все още размирно бушуваха. И още пареше болката на спомена, тъгата по изгубената младост — и все пак водите на разочарованието бяха оставили и плоден нанос в душата му, отговорност и любов към живота, едва доловима тръпка на стари устреми и несбъднати мечти. Но… О, Розалинд! Розалинд!…

— В най-добрия случай всичко е само бедна замяна — горчиво произнесе той.

И не би могъл да каже защо си струваше борбата защо твърдо бе решил докрай да се отдаде, себе си и наследството, получено от личностите, които бе надмогнал…

Протегна ръце към кристалното лъчеструйно небе.

— Познавам себе си — възкликна, това е всичко.

[English Accent]

ina4e...same shit i pri men :D natovaril sum go s tejkoto zaglavie Glava 13 - kolebanie
i biq napred vuv vsi4ki posoki (vkliu4itelno tiq kum dunoto) ina4e egoizma...hahah tova e 6ibano ponqtie za naivnici (znam 4e iska6 da produljava6 da si naivna ama...) :D edin fr mi kaza 4e dnes vsi4ko e interesi i az go napsuvah. za sujalenie be6e prav...pozdravih go s Tangra - Bogatsvo

[English Accent]

prekaleno mn mi haresa, 4e da ne se skusam ot spam
az si otg taka
4ernata dupka me zasmukva6e postoqnno
usetih, 4e prekaleno mn se vkarvam i eto primer,
ama poslu6ah Turgenev i napuhah seno

Прибрах се трезвен с махмурлук. Страх ме беше да гледам назад, напред надолу, нагоре, навътре в себе си, въобще...стига с това гледане. Влизам вкъщи и баща ми сготвил някаква манджа. Вкусна беше, ама ми стана някакси много тъжно като си го представих как е гледал „Дискавъри”, пил е бира или ракия и е готвил. От едно празно място на друго. Въобще няма по-тъжно нещо на тоя свят от празните места. Затова трябва да се натъпкват хубавичко със сено или каквото там намерите, па ако ще по сеното да има полепнали конски лайна. Важно е да няма празно, защото ще ви засмуче. Мамка му, сигурен съм, че точно така става. По добре да имам сено с полепнали конски лайна по него в себе си, отколкото да бъда засмукан от шибаната кухина.
Най-тъжно ми стана, когато баща ми се държа мило с мен. И аз съм един чешит. Абе свикнал съм да е гаден и заядлив и туйто. Тогава знам, че е удовлетворен, че прави нещо, а сега какво...Подушил самота и се уплашил...Не, не мога да гледам баща си така. Губя почва, не става и туйто. По-добре пак да си викаме, да се гледаме на кръв и каквото и да е друго, ама не и тая негова „Мексиканска” манджа и милото му държане. Под онова сурово его няма никой, мамка му. Знам, че е празно и това копеле не е натъпкало нищо там вътре. Нищо. А кажа ли му да натъпче хубаво със сено с полепнали конски лайна по него няма да ме повслуша. Той затова и пие. Ама каква файда от пиенето. То е само временно. Запълва, признавам. Най-хубаво запълва виното, особено ако е менте. И водката запълва, ама е до време. А всъщност те пие отвътре. Няма значение. Това самотата е гадна кучка. Пие като вампир бе, майка и долна. И прави от баща ми куче. От тия миличките кучета, сладките. Аз съм свикнал баща ми да е гаден пес. Да те захапе, да те лае, да те хване някоя болест от него и да береш ядове. Това въобще не ми харесваше, ама по-добре гаден пес, отколкото някакво окастрено и мило псе. Не мога да си представа да се държи мило. Бога ми, майка ми и сестра ми ще се приберат, ще каже 2 мили думи и ако не стане скандал пак ще ги манипулирам, пак ще ръчкам където ми не е работата и дано се разведат. Това и преди го правех и за малко да успея. Ама пак нещо да ме спира. Винаги нещо ме спира. Сестра ми. Все едно. Това са глупости. Щях да се наливам до безбожност, докато се вдърва и оповръщам. Щях не сено с конски лайна полепнали по него да пъхам в дупката, а всичкия гаден катран на тоя свят щях да побера. Ама наистина, това е все едно. Сега съм напъхал в дупката някакви боклуци. Спомени, мечти, илюзии, малко сълзи, Бийтълс съм ги напъхал всичките. Абе въобще една голяма лодка се получава, дето съм я пуснал надолу по течението и мамка му, колко е от значение това НАДОЛУ, а има и водопади, знам го. Там при водопада има мъгла. Тя е онова, което ме спира. Мамка му, една възглавница дълбоко в сърцето или душа или каквото е останало от тия дивотии и ме стиска, души ме. Сълзите, мамка им, са ми единствената утеха. Ама и те излезоха гадни кучки. Понякога са неискренни и лъжливи. Мамка им, колко ги мразя тогава. Че нали трябва да са чисти, солени, горчиви, все едно. Абе важното е да тъпчеш със сено с полепнали по него говна на кон, ако ще. А преди мечтаех в зелено и златно..

[mariana_fairy]

Хареса ми - нетипично и изпълнено със смисъл...