Автор Тема: "Защо Моканина изрича своята лъжа"  (Прочетена 8115 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен 1912

  • Новак
  • *
  • Публикации: 23
Съчинение разсъждение върху разказа "По жицата" от Йордан Йовков


Разказът “По жицата” е отпечатан за пръв път във вестник “Зора” от 26 ноември 1927г. През 1928 г. Йордан Йовков /с. Жеравна, 1880-1937/ го включва в сборника “Вечери в Антимовския хан”. “По жицата” е разказ за споделеното страдание и за човешката доброта. На пръв поглед в произведението не се случва нищо особено - един непознат селянини се отбива при Петър Моканина, споделя с него болката и надеждата си и продължава по своя път. Но в този кратък отрязък от време сърцеведът Йовков успява да каже всичко за страданието и страдащите, за хората, които имат сърце за чуждата мъка, приемат я като своя и изричат лъжа, за да съхранят вярата в доброто у човека. /в пет изречения – пет задължителни елемента/

     Всичко в разказа е разкрито през погледа на Петър Моканина – човек много живял и много препатил, с вроден усет към съдбата на хората. Той забелязва страдащия и не остава равнодушен към болката му. Петър приема страдащия като свой брат, изживява мъката му като своя и изрича лъжа, която цели да укрепи надеждата на изпадналия в беда във възможността за изцеление. Това негово умение да съпреживява чуждата страдание, ракрива една благородна и щедра душа, която може да казва неистината, но да поражда човешки надежди в силата на вярата. /четири изречения, пряко съобразени с темата – без факти, цитати, без подробности и детайли; твърдения, които пишещият може да докаже с факти от самата творба, но вече в изложението – това, че Петър е с богат опит, че съчувства, че е щедър с пожеланието си за изцеление, че приема бедния страдащ като свой събрат, че .../

     Още от първия момент на срещата пред погледа на Петър Моканина се разкрива бедността и страданието на непознатия селянин. Дрехите му са целите в кръпки – “едро и неумело шити, поясът ме оръфан, потурите - също”. Изразът, взет от народната реч “и на мравята път струват” говори за благородството и добротата на другоселеца. Погледът, който гледа и не вижда и стаената в очите грижа загатват за душевния смут, за болка и мъка. Ключовата дума във впечатленията на Моканина е “беда” - тя бележи страданието. По такъв начин още в първото изречение на експозиционната част Йовков набелязва темата, определя своята творческа задача – да разкаже за нещастието, което е сполетяло непознатия селянин и неговото семейство. Знаците на страданието Моканина открива и в двете жени, чакащи в каруцата. Художествените детайли - ръченик “с отпуснати настрани крайща” и “черни селски възглавници“ загатват за страдание, за нещастие и смърт. За Моканина е ясно, че в семейството има болен. Обръщайки се към непознатия, Петър пита: “Ти май болно имаш.“ С този въпрос, който звучи по-скоро като констатация /изречението носи точка, а не въпросителен знак/, бедата вече е назована, конкретизирана е до съвсем определено зло – болестта. Съчувствието и съпричастието на Моканина към чуждата болка отключват душата на Гунчо но те и подготвят героя за лъжата, изречена във финалната част на разказа.
/изложението се гради или а/ върху основата на отделните сюжетни моменти, така както са подредени от автора в творбата – виж в тетрадката плана на сюжетните елементи или в учебника на фирмата – представения там план, или б/върху основата на анализ на отделните елементи на литературната творба – сведения за създаване на творбата, за повода за създаването и, за заглавието, за художествено творческата цел на автора, за композиционните фази на развитие – ескпозиция, завръзка... и похвати за изграждане на героите или в/ като съчетание от двата подхода/

     Разказът на Гунчо ни запознава с грижите и неволите в семейството, с начина, по който това семейство се прехранва. Когато Гунчо споменава за умрелите деца, той казва: “Измряха ни две-три още малки.” И това е така, не защото той не знае колко деца са му починали, а просто не иска да се връща към печаните страници на своя изминал живот. Не сега, когато болестта топи и последната му рожба, последната му обич и надежда в живота. Той не иска да си спомня, защото това ще го натъжи, ще отнеме крехките му сили особено необходими в момента. Тези истини прозира добре Моканина и за него става още по-болезнено настоящето на бащата пред него. Така чуждата болка постепенно се настанява в душата на овчаря, подготвя го за часа на надеждата, която и той трябва да опази поведението и репликите си по-късно.

     Нещастието преследва Нонка още преди да отиде да жъне. Използваният диалектен израз “зачама” загатва за болест, потвърдена по-късно от символния образ на змията. Този образ е визиран като образ на злото, причиняващо човешкото страдание. Това подсилва тревогата за тайнственото заболяване на Нонка, допълнително създава смут в душите на родителите, които са безсилни пред неизвестното и страшното. Момичето започва да вехне, а това, че неговите родители не могат да му помогнат, съсипва и тях, и слушащия непознат. Осъзнавайки своята задача за опазване на надеждата, Моканина малко по малко се подготвя за думите, с които ще покаже своето съпричастие и желание за помощ на изпадналите в беда селски хора.

     След разказ в разказа Гунчо споделя с Моканина причината за пътуването им. Душевното състояние на селянина е предадено с дълбоко психологическо проникновение. Той започва да тегли без нужда ту брадата си, ту мустаците си. Тези жестове подсказват, че човекът е силно притеснен, те говорят за голямо нервно напрежение и безизходица. От погледа на Моканина не убягва брадата на Гунчо, прошарена с цели снопчета бели косми. Впечатлението се допълва и от внушението на разказвача: “Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм е белег на една грижа.” Житейският опит на Моканина подсказва, че този човек е преживял много и голяма мъка носи в сърцето си. Прочитайки белезите на страданието, Моканина прозира и нуждата на семейството да повярва в чудо, което може да избави от смъртта младата им дъщеря. Селянинът разкрива пред Моканина защо е тръгнал на път с болното си момиче – кумицата Стоеница им съобщава за появилата се бяла лястовица и за нейната лечебна сила. Стоеница донася вестта, че в село Манджилари се е явила бяла лястовица. За чудодейната птичка й разказали Никола и Пеню, Сидеровите, които са се върнали от скеля. Вярна ли е вестта или не, разбира се е важно. Но по-важно е опазването живота на 20-годишната Нонка. Затова тръгват на път сломените родители, с надеждата / от село Кичук-Ахмед, а сега Надежда/ през надеждата, която им дава кумица Стоеница и която вероятно ще им даде непознатият добруджанец, ако потвърди слуха за чудодейната птичка и възможността тя да бъде видяна в село Манджилари.

     Гунчо и вярва, и не вярва във вестта за бялата лястовичка. Но щом е тръгнал по безкрайните добруджански пътища, той носи в сърцето си надежда за спасение. Гунчо е трезвомислещ човек, разбира, че детето му е обречено, но заради жена си и чедото си е готов на всичко. Под крилете на бялата птичка е скрито чудото, което може да спаси едничкото му дете и дълбоко в душата си бащата се надява това да стане. Бялата лястовичка изтръгва страдащите от чувството на обреченост и ги повежда по пътя на надеждата. Погледът на Моканина към черните лястовички по жицата поставя въпроса за съмнението, който ще отекне по-късно и в тревожните размисли на овчаря: “Бялата лястовичка...Има ли я?” Бялата лястовица, която се появява на сто години веднъж, носи изцеление на болните. Тя символизира надеждата, рядкото и появяване, особената и окраска /бялото винаги се свързва с представите за доброто/ - разкрива драматичната съдба на човека, който не намира спасение от злото в света и е принуден да го търси в невероятното, в чудото. Епитетът “бяла” се повтаря пет пъти, чрез което се подсилва внушението, че птичката е символ на човешката надежда, на светлото начало в живота. Гунчо има нужда да повявра в чудото и с плаха надежда търси потвърждение от Моканина – “може да си я виждал, може да си чувал?” Отговорът тръгва от “Не съм” преминава през “може”, за да стигне до категоричното – “трябва да има.” Това е лъжа. В желанието да окуражи измъчения баща, той сякаш сам себе си иска да убеди, че бяла лястовичка съществува. Към това го подтиква състраданието и желанието да запази искрицата надежда в душата на Гунчо. Благородството на Моканина му помага да се досети, че думите му, искрени и честни, могат съвсем да отчаят Гунчо. Желанието му да смекчи отрицателния си отговор го кара да обнадежди бащата, че такава птица съществува, привеждайки простата логика, че има и други странности в природата – “Пък може до има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...”

     Детайлите в описанието на срещата на Моканина с майката и момичето отново бележат кулминация в страданието и съчувствието. Майката е жълта и сломена от тегло жена, момичето е стопено от болестта, а лицето му е като восък. Единствена от всички персонажи майката не е назована със собствено име. Така е обобщена представата за тази, която дарява живот и за мъката и ужаса и, че може да го загуби. Мълчаливото поведение на жената, обърнатото и лице, което крие сълзите на отчаянието са другата причина за лъжата, изречена най-напред от Гунчо, но категорично потвърдена от непознатия овчар.

     В отчаяния си стремеж към чудото и надеждата, Гунчо изрича неистина – казва на Нонка, че Моканина е виждал лястовичката. Това насърчава добруджанския овчар да изрече благородната си лъжа. Последният подтик към нея са младите, усмихнати очи на момичето, жадни за живот, и въпросът му, изпълнен с надежда: “Ще я видим ли, чичо?” Тогава настъпва идейно-емоционалната кулминация на разказа. Мъката разтърсва душата Моканина, нещо се повдига в гърдите му, задушава го, а очите му се премрежват. Петър горещо потвърждава лъжата, изречена от Гунчо: “Ще я видите, чедо, ще я видите... Аз я видях, ще я видите и вие...Ще я видиш и ти. Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш... Я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...” Обръщението “чедо” е израз на съпричастност към чуждата болка, която е приел като своя. Многократното повторение на глагола “видя” в различните му форми показва желанието на овчаря чудото наистина да се случи. Тази лъжа, в която Моканина иска да повярва, предава от една страна целия трагизъм на положението, а от друга, разкрива искреното състрадание на дълбоко трогнатия добър човек.

     В думите на Моканина има молитва чудото да стане, която в следващия момент се заменя с обещание, че то ще стане. Моканина е готов да повярва в чудото, защото не иска да повярва, че съдбата може да е толкова жестока към тези хора, които с нищо не са заслужили страданието си. Реакцията на родителите издава още повече тяхната скръб. Те знаят, че Моканина лъже от милост. Майката стисва очи и заплаква, а бащата се закашля от неудобство и желание да сподави сълзите си. Замълчава само Нонка. Този миг на премълчаване красноречиво говори, че само болното момиче взема казаното за абсолютна истина. Сега за него остават вярата и надеждата. За Нонка тук свършва колебанието, но за другите тревогата и съмнението остават. Възгласът на Моканина в мига на изпращането “Все по теля, все по теля!” се свързва смислово със заглавието на разказа и с мотива за пътя към надеждата. Колкото и илюзорен да е този път, хората вярват в него, защото без надеждата и вярата човешкият живот би бил непоносим.

     Йовков успява да обедини бедността и желанието за борба с болестта, отчаянието и надеждата, страданието и човеколюбието. Горещият ден на късното лято, изгорялата от слънцето Добруджа, безкрайният път, който се слива с жицата, отрупана с черни лястовички – всичко това създава една тягостна атмосфера и чувство за безнадеждност. Птиците се готвят да отлетят, значи героите нямат много време, за да намерят бялата птица. И все пак, надеждата е точно в отрупаната с макар и черни лястовици жица, в потвърдената с толкова жар неистина, изречена от Моканина.

     Съмнението и надеждата продължават борбата си в размислите на Петър Моканина. Той иска да повярва в съществуването на бялата лястовичка, но дълбоко в себе си съзнава, че това е една илюзия. Разкъсван от съмнение и измъчван от безверие, героят страда много. От гърдите му се изтръгва болезнен вик: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” Не толкова укор, колко зов за милост има в тези думи. Само всесилният Господ може да разбере цялата трагедия на хората и да им помогне. Ето защо към него се обръща Моканина. Същевременно тези думи на героя изразяват и копнежа на писателя хуманист по един по-добър свят, в който човешката мъка няма да е толкова много. Така лъжата на Моканина се превръща в лъжа на писателя, в лъжа, която е израз на един естествен човешки копнеж по здраве, щастие и живот.

     Петър Моканина излъгва Нонка, за да и остави надежда, че ще види бялата лястовица. Той изрича лъжа, но тази лъжа е благородна. Петър Моканина я потвърждава, защото знае, че винаги надеждата умира последна и човекът е този, който може да я съхрани с добротата и упованието, с което може да се стопли човешкото сърце. И писателят не се двоуми, оставяйки финала отворен – за него повечето читатели ще дарят съдбата на Нонка с изцеление, с надежда за справедливост. Дори животът да отрича чудото, ние хората винаги ще вярваме в него, защото то ни прави хора. И пак в нас – хората - е ключът към изцелението и щастието, т.е. бялата лястовица е в самите нас – вярваме ли в нея, значи я има. /пет-шест изречения, в които се обобщават вече доказаните изводи по темата в изложението; те могат да бъдат подредени в причинно-следствена връзка или по степен на важност; могат да тръгнат от конкретната творба и събития и да направят изводи за човека преди и сега – за неговите добродетели, принципи на поведение, черти на характера и пр./


Автор:    Анна

http://www.zapiski.info/