Не една безсънна нощ прекарах в търсене на това коя съм и каква мога да бъда. И колкото повече мислех, че се приближавам до отговора, колкото повече протягах ръце напред, за да обхвана онзи безплътен идеал, който се бе зародил в главата ми като нещо, което трябва да достигна, толкова повече губех себе си. И не го осъзнавах, а само продължавах да се ровя по – дълбоко и дълбоко в себе си, късайки, раздирайки, убивайки всички онези неща, които ме бяха направили човек до този момент. Мислех си, че колкото повече се отдалеча от повърхността на душата си, толкова по – ясно ще ми стане. Но сгреших. Колкото повече потъвах, толкова повече се оплитах в собствените си разсъждения, болки и желания, докато най – накрая не осъзнах, че единственото, което съм успяла да постигна е истински, първичен хаос. Вече дори не бях близо до онзи човек, за който така ожесточено се борех до бъда, онзи шаблонен идеал, който обществото е наложил като нещо хубаво. Исках да мога да се впиша, за да мога най – накрая сама да се оценя и да остана доволна от това, което виждам и усещам. За да угодя както на себе си, така и на онези, които ме гледаха изпод вежди, чудейки се „какво се случва с младото поколение”. Не исках да съм поредния човек, който да руши света и все още не го искам. Единственото ми желание е да успея да изградя живота си така, че да са спокойни хората, които обичам и самата аз, за да не се превърне и той в поредната въздушна кула, поредната потъпкана мечта, коята остава само като размазано петно в нечий чужд спомен. Не искам да съм няколко страници от учебника по история, а само една малка,неизвестна книга – с историята на моя живот. Поглеждам в огледалото, но вече не търся перфекността, не се опитвам да се променя само, защото другите го изискват от мен, а продължавам да търся себе си, сама избирайки посоката, в която да вървя. Да, греша, но и се развивам. Не съм идеална и няма да бъда. Но вече не се стремя към нечий чужд живот, а се опитвам да градя свой собствен. Защото ако сега съм на шестнадесет, то след няколко години няма да бъда и не искам тогава да извърна поглед назад, упреквайки се, че съм можела да постигна нещо, ако още тогава съм започнала да градя характер.
Но, разбира се, всичко това е част от онези теми, които нахлуват в съзнанието ти късно вечер, когато единственото нещо, което чуваш са часовниковите стрелки. Онова време на нощта, което започва да поражда у теб въпроси, за които никога до преди това не си се замислял. Онова време на нощта, в което започваш да търсиш себе си…
