Автор Тема: Радой Ралин  (Прочетена 1248 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Attention

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 981
  • Пол: Жена
  • ... amor vincit omnia
Радой Ралин
« -: Септември 01, 2010, 13:27:24 pm »


    Настроение

        Когато здрач кафявоален
        засипе този чезнещ град,
        той се превръща в нереален,
        за миг забравил своя глад.

        Навлиза в улицата главна,
        напук на свойта нищета
        и всеки опит е сподавен
        за малко женска красота.

        Безпомощните електрики
        пак симулират тържество.
        Но всеки вече тук е свикнал
        да бъде тъжно същество.

        И аз с приятели се скитам,
        налучквам техния кураж,
        опитвам да обхвана в ритъм
        звука на вялия пейзаж.

        Накрая всичко свършва в скука.
        Един часовник градски бий.
        Понесъл по невинна клюка
        се връща всеки, за да спи.

        И в този мрак провинциален
        аз лягам в тесния креват,
        със сън наивно-социален
        насищам младия си глад.

        1941



    Мечтател

        Залезът настойнически зад мене върви
        и ми подиграва привичките.
        Сякаш го слушам как сладко мълви:
        "Колко си смешен мечтател, мой миличък!"

        Аз си подсвирквам безгрижно с уста
        и дори го не чувам.
        Бързам за някакъв краен квартал
        и разсъждавам развълнувано:

        Аз не желая живот застоял,
        нито спокойно огнище.
        Вечно бих искал
        да крача през локви и кал
        и да нямам със себе си нищо.

        Нека гърдите ми реже с трион
        завистливата кашлица.
        Нека дъжд и листа
        върху мен да се ронят;
        аз ще крача, ще крача.

        Ако имам нещо скъпо в света,
        това са непознатите улици...
        Аз вървя, аз вървя, аз вървя
        и вятъра нещо одумвам.

        О, не желая да живея сто години,
        да си имам къща, старица и внучета.
        Нека млад, нека двайсетгодишен загина,
        но бъдещето да предвкуся.

        И така безпричинно да умра,
        като крача, покосен да се стрепна,
        с усмивка, предизвикана от радост
        и притиснати весело клепки.

        Тогава
        моят приятел -
        недоволникът вятър -
        ще изфучи от тъга.

        А старият залез, мъдър и притворен,
        нека наставнически пак си говори
        върху трупа ми млад и силен:
        "Колко бе смешен мечтател, мой миличък!"

        1941



    Безизходни дни

        Омръзнаха ми тези сиви вечери,
        омръзна ми еднаквият живот.
        Пред мене като символ са изпречени
        два клона на изсъхнало дърво.

        Зад тях се гушат сгърбените фигури
        на хижите с олющени стени
        и сякаш арестанти във вериги
        се нижат бавно тъжните ни дни.

        Понякога не мога да изтрая,
        извръщам взор от изгледа унил
        и почвам поетично да роптая,
        че всеки се е вече примирил.

        Едва докоснал скритата тетрадка,
        и в пръстите ми ритъмът тупти,
        тъгата ми тогава става сладка
        и съчинявам толкова мечти.

        Омръзнаха ми вечерите сиви!
        Омръзнаха ми дните без борба.
        Загиваме. В музея спи ръждива
        на Чинтулов юнашката тръба.

        1941



    Върхът

        Тази нощ е жестока и хладна -
        остър вятър в тревите звъни.
        А луната - потопена ладия -
        се клатушка в беззвездните вълни.

        Сякаш проснат, изцъклен обесник
        със раззината грозно уста -
        тоя път се извива - надвесен -
        и изпива с очи пропастта...

        Ала ние вървиме нагоре
        с буйна вяра в младата гръд,
        дето, вдигнал челото си гордо,
        ни примамва и вика върхът...

        Там сега е високо, високо,
        там да стигнеш ти трябват крила.
        Но ще можем о звездните покриви
        да докоснем нашите чела...

        Да запеем с глас необятен
        привет ведър, сърдечен, зелен...
        Да почувстваме как на душата ни
        в миг израстват огромни криле...

        Затова ний се впускаме смело
        и разбиваме с песен нощта.
        Нека стигне навред безпределна
        разжарената наша мечта.

        Тази нощ - безсърдечна и хладна,
        стръмнините, и те се боят.
        Ала ние сме бодри и млади!
        И ни вика, и мами върхът.

        1940



    Време

        Да жаля ли детството, не знам?
        Отмина то безрадостно, разплакано.
        Животът ни е глуха равнина,
        годините са пътнически влакове.

        Те идват и отиват все едни,
        отнасят всички спомени и мигове,
        перонът пак за тръгване звъни,
        а нашият живот не тръгва никъде.

        А вярвам, че на нас ни предстои
        една задача трудна и велика:
        на тягостния мрак да устоим
        и никога със мрака да не свикнем.

        Да тръгнем! На народа да дадем
        възторга си и силите си млади.
        Бащите помнят стария подем,
        но не забравят сетнешните клади.

        Излишно е разнежването тук!
        В годините ни спотаени, борчески
        сърцето ни да бъде свит юмрук,
        готов за нападение и творчество.

        Ще дойде и очакваният влак,
        мечтаният от толкова години,
        да ни откара не в спокоен бряг,
        а там, на боя в първата му линия.

        1940



    Треска

        Мойта възраст е възраст опасна.
        Тя ме прави тревожно да тръпна.
        Мойта младост, която ме тласка
        в необмислени, странни постъпки.

        Как не мога сега да понасям
        тези къщи съборени, ниски.
        Всяка вечер привиждам в съня си
        неочаквани схватки и рискове.

        Аз желая да скитам, да скитам
        по далечни земи и морета.
        Всички граници тъй да проникна,
        както скачам съседските плетове.

        Да съм беден хамалин във Триест
        или дрипав парижки безделник.
        В непристъпни места да се крия,
        да ме гони свирепа престрелка.

        Или - блед бедуин низ пустинята
        със седмици да търся оазис.
        Да ме шибат порои планински,
        по разляти лагуни да лазя.

        Все едно накъде, но да тръгна!
        Не желая сполуки накрая.
        Мигар себе се тъй са излъгали
        Дон Кихот, Магелан и Чапаев?

        Мойта младост е в треска попътна.
        Има темпо едно: разгневено.
        Щом се ражда, е виното мътно,
        после виното става червено.

        1941



 

    Пресита

        Дотегнаха ни вашите полемики,
        безкрайните ви спорове и тези.
        Дотегнаха ми всички постижения
        и полети нагоре в стратосферата.

        Разкъсахте живота ни на формули,
        сърцата ни дори механизирахте,
        не можем като хора да говорим,
        не можем да се смеем и да мислим.

        Отблъскваме годините си с бързане,
        пилеем си душите по илюзии.
        На двадесет години сме изгърбени
        и вехнем в младините си нечути.

        Къде остана прежния лиризъм?
        Забравихме ли образите чисти
        в сонатите, поемите, картините
        на всички неизвестни и велики?

        От всичко сме преситени до дъно -
        дори мечтите станаха банални.
        Скръбта престана вече да е скръб,
        а колко малко още сме живяли.

        Дотегнаха ми вашите полемики!
        И ние се превърнахме на формули,
        които нямат никакво решение.
        Къде вървим, о хора безизходни?...

        1941



    Завръщане

        Ти се връщаш сломен и стареещ
        след години пак в родния град.
        Продължава ли той да живее
        от предишната вяра съгрят?

        Пак дали той красиво загасва
        оня залез зад синия рид,
        притаил във рубинена ласка
        на града възрожденския вид?

        Пак дали са тъй тесни и криви
        всички улици с бял калдъръм,
        за да могат така да отбиват
        на каруците тежкия ритъм?

        Пак дали в тези къщи старинни,
        увенчани от тежки асми,
        има тъжни, добри домакини
        и свенливи работни моми?

        И за теб ли стои запазен
        един дом със старинен уют?
        Наемателят нов ли погази
        на бащите красивия труд?

        С твойте близки отдавна си скъсал.
        По-добре се не срещай със тях!
        Ще почувстваш фалшиво гласа си
        и на спомена бързия крах.

        И защо ще се връщаш тогава?
        Пъден бил ли си? Кой ти е крив?
        И сърцето така заболява,
        че от болката ставаш щастлив.

        1940



    Нашенският вятър

        Вятърът, що грабна и захвърли
        шапката ми в белия площад
        и ме прати да я гоня дълго...
        Вятърът на родния ми град!

        Някога в Чинтуловите песни
        бурно, страховито е ечал
        и навред по Българско разнесъл
        робската печал.

        Днес сърдито, остро ме изгледа,
        явно, недоволен нещо бе.
        Дървесата до земята сведе
        и заби в далечното небе.

        Както над челата ни изгрява
        всеки ден със своя светлина,
        трябва също да се проветрява
        ежедневно нашта свобода.

        Вятърът, що грабна и захвърли
        шапката ми в белия площад.
        Как желая лудо да прегърна
        вятъра на моя роден град.

        1941



    Изпитание

        То вчера бе блян. Беше мистика.
        Всички чакахме
        да настане часът.
        Ах, веднъж да започне
        войната на Изтока,
        да настъпи най-после Страшният съд.

        Ние не знаехме
        какво ще ни вдигне къщите:
        полунощна камбана
        или писък на влак?
        Вярвахме: ще бъдем пак същите -
        кон до коня,
        юнак до юнак.

        Тъй бе вчера. Но днеска е ясно:
        непознатият шемет в гърдите не ври.
        Няма още задачи.
        Но вървят полугласно
        от уста на уста
        новини недобри.

        Изчезват другари.
        И няма камбани.
        И народът край нас равнодушен стои.
        Да изчакаме, да видиме:
        какво ще стане?
        И всеки се усмихва,
        а всъщност се бои.

        Ние мислехме,
        ще ни потърсят хората.
        Стачка ще вдигнат в един и същи час.
        Вие другарите, много хубаво говорите!
        Вие се борите!
        Тръгваме след вас.

        И се раждат красивите,
        лъжливите слухове.
        С тях ще победим ли страха?
        Ако могат да възкръснат
        септемврийските духове,
        да ни повдигнат духа.

        Не! Хвърковатите чети на парашутистите
        ще се спуснат над нашите земи.
        Не! В боя комунистите
        не остават никога сами.

        Но комунистите,
        които умират,
        също не умират сами.
        И това не е мистика.
        Но човек не трябва да се двоуми.

        По-добре когато умираш,
        да няма други.
        Признаваме само една самота.
        Това е най-голямата човешка заслуга:
        да не споделяш смъртта.

        И всичко е тъй хаотично.
        И човек добива
        необикновена цена.
        Поведение:
        предателско или героично
        се решава в секунда една.

        Всички чакахме. Часът да настане!
        Не с изстрели и камбани -
        в сърцата бие.
        Историята подсказва въстание.
        Останалото сме ние.

        1941



    Война

        Със осем уморени, бавни удара
        часовникът от срещната стена
        напомня ми, че вече вън е утро.

        Студена, бездиханна светлина
        е влязла неусетно през пердетата
        и стаята прилича на затвор,
        ключът от който вече е в ръцете ти,
        но ти безстрастно гледаш през прозореца.

        Но ти мълчиш. Не искаш и да вярваш,
        че вън се е отдръпнала нощта,
        и с вял рефлекс ръката си прокарваш,
        но не забърсваш мътните стъкла.

        За изход не вещаят новините,
        мъглата скрива всичките дула.
        И тръгват по бакалниците жените,
        и светят лампи като кандила.

        Предчувствия и пушеци задавят
        дворовете, градините, градът.
        И хора, и предмети се отдават
        на някаква всеобща сива смърт.

        Тежат мъглите - камъни надгробни.
        Отвсякъде и всеки обсаден.
        И всеки непременно е виновен.
        Часовникът дано забие в мен.

        1942



    Есенни часове

        Понякога обичам с часове
        да гледам уморен зад стъклата
        как нервно неуморен вятър вей
        и клони, и антени клати.

        Отронва се и пада тъжна шума
        от жълтите попарени дървета.
        Един болезнен залез тихо свети
        и клоните под него в дрямка клюмват.

        Скучаят улиците омърлушени.
        Тежи им, много им тежи калта!
        Наситени са вече все да слушат
        нестихващата песен на дъжда.

        Те може би жадуват минувачи
        да разнообразят деня им сив
        или поне един стар продавач
        мъртвилото със вик да огласи.

        Безшумен, тъжен есенен пейзаж,
        във който всичко стихва и угасва.
        Но аз обичам дълго да седя,
        да съзерцавам в ъгъла безгласно.

        Тогава самотата си забравям,
        копнея да се видя с мили хора
        и странно есента ме упоява
        със светлата си хубава умора.

        1941



    Моята неврастения

        С удоволствие бих полудял, ако можех.
        С удоволствие бих парализирал душата си.
        Няма вик. Няма болка. Ни мисли тревожни.
        На лицето ти светва една глупава радост.

        Само миг. И ти ставаш на хаос.
        Всичко в теб се обръща, изчезва, умира.
        Вече няма какво да очакваш, какво да мечтаеш.
        Вече няма засади, другари, борби и любима.

        Ако щат чужденци да нахълтат в страната ти,
        не любопитствувай! Може да съзреш зад гърба си
        как те дебне в засада твоят първи приятел.
        Нищо! Да полудееш не е никога късно!

        Може би да завариш любимата с друг.
        Да се самоотрече твоята любима теория.
        Ти ще бъдеш добър. Ти ще бъдеш възпитан. Спокоен.
        От лицето ти няма да слезе усмивката глупава.

        Ще станеш художник. Ще мислиш, че залеза
        всеки ден зад върбите се самоубива.
        Като траурно шествие облаците лазят.
        Кацат над тъмните върхове. Разотиват си...

        Съзерцавай и пей. Ти си вече свободен.
        Нека хората дирят културни наследства.
        Нека всеки, където си иска, да те води.
        Нека целият свят бъде под следствие.

        Неврастения моя! Стани епидемия весела,
        обхвани безнадеждния свят. Дай му щастие.
        Избиват се умните. Избиват се свестните.
        Не искам да вземам в нищо участие.

        1942



    Мълчание

        Ти, момиче, стоиш до прозореца
        в третокласното старо купе.
        Никой нищо край теб не говори.
        Свири влакът със звук притъпен.

        Равнината отвънка приижда
        безнадеждно обхваната в лед.
        Ти всред нея отчетливо виждаш
        силуета на своя съсед.

        Кой е той?... За къде ли отива?
        И защо е така мълчалив?
        Обърни се и виж предпазливо:
        Той е млад. Той е даже красив.

        Тези погледи кратки, бездънни
        ти подсказват за южната страна
        и за морското изгарящо слънце.
        Но нали там е също война?

        Ако ти се усмихнеш неволно,
        ако само му кимнеш с глава,
        това старо купе меланхолно
        ще се стопли от нежни слова.

        Вън се мръква. И светва в купето.
        Силуетът му с твоя се сля.
        Вие двамата мълчахте, додето
        той си слезна. А теб заболя...

        Влакът свирна. Мълчанието страшно
        като смърт повсеместна цари,
        по-жестоко от бой ръкопашен...
        Пищи влакът. И няма искри.

        1942



    Снежен сън

        Снежният вятър изсвирил навън
        и ми прекъснал дълбокия сън.

        Гледам прозореца: още е тъмно.
        Гледам часовника: трябва да съмне.

        Грабвам багажа - и целия ден
        има да зъзна във влака студен.

        Няколко вечери чакат в треска:
        "Вчера не дойде, ще дойде ли днеска?"

        Мама е сложила вече софра,
        шета мъничката моя сестра...

        Мисля си мамо!... Къде ще пътувам?
        Своите близки на сън ще сънувам.

        Дебне край родната къща агент,
        тропа на нашите, пита за мен...

        Влакът изсвирва... Мен вече не чакат.
        Чужди войници дохождат с влака.

        Роден град, родна страна, докога
        в теб ще тъпче свободно врага...

        1942








Would you die for the one you love?

Неактивен Attention

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 981
  • Пол: Жена
  • ... amor vincit omnia
Re: Радой Ралин
« Отговор #1 -: Септември 01, 2010, 13:36:06 pm »
Вместо сбогом
Заминавам на фронта... Решено!
Няма място за сметки сега...
Моя, кръв, бий жестоко във вените,
мой юмрук, израсни по-корав!

Моя българска, мъжка решителност,
поведи ме в ръцете със щик,
там на запад! В бой да изпитам
свойта чест на народен войник.

И ако - със очи насълзени -
мойта майка пред прага ме спре, -
твърд, спокоен, без капка вълнение
да закрача напред.

Вие практични мои приятели,
стига приказки! Нямате дума сега!
Там! На фронта със шмайзер в ръката
най-добре се разбива врага!

Там! На фронта, където фашистите
пред смъртта си отчаяно бдят.
Само там всички чувства и мисли,
само там води нашия път.

Само там! През Берлин - към победата!
Без Берлин няма радост и мир...
Към Берлин след двубоя последен
за щастливи, за радостни дни!...

Заминавам на Запад! За фронта.
От сълзи и съвети нямам нужда сега:
във борбата велика, огромна
за желая да дам своя дял.

Ако падна в битката? Нищо!
Друг боец моя пост ще смени:
а на гроба ми гордо ще пише
"Той загина на път за Берлин!"

1944
Заминаване
Моторът се затресе... И колата
се плъзна по отъпкания сняг...
И ти се взря за сетен път в стъклата,
и ти за сетен път погледна пак.

Какво ще гледаш? Ти нетърпеливо
очакваше отдавна дълъг път...
А в тоя час сърцето ти се свива,
че в тоя час тъй хубав е градът.

Училището, дворът, изпращачите
останаха отзад, а отстрани
надбягват се лудешката във здрача тих
витрини, минувачи, светлини...

И мерне се за миг - и пак изчезне
познат прозорец, улица, трамвай.
Тук всичко твое близко е излезнало
в шпалир "На добър час!" да пожелай.

Довиждане, обичан град! Със здраве!
Тъй хубав пред раздялата си ти!
Довиждане! Ний няма да забравим
как тая вечер целият блестиш.

И там далече, в оная непозната
унгарска заледена равнина,
през тежките минути на войната
пак ще ни сгрява твойта светлина.

И аз откъсвам сетнята въздишка.
Шофьорът е засилил скоростта.
И аз изкозирувам по войнишки,
и марш познат засвирвам със уста.

Довиждане! Колата вече яха
напред въз оснеженото шосе.
Градът, назад останал, още маха
за сбогом две премръзнали ръце.

1946
Шофьорът Иван
Двама сме будни в колата -
само шофьорът и аз.
Другите върху седлата
дремят и "хъркат на глас".

Аз съм от всички най-малък
(не съм служил дори!),
лесно ме сън не поваля,
буден ще чакам зори...

Стиснал кормилото яко,
кара шофьорът Иван.
Харен е той. И добряк е.
Вечно бъбрив и засмян.

Той със насмешка ми дума:
"Ти ми се пишеш юнак,
ала щом свирнат куршуми,
как ще удариш на бяг!"

После надълго се хвали:
"зар на завоите" бил,
целият фронт обикалял,
много ранени спасил...

В минни полета минавал
даже малко пиян.
Тук по гласа го познавам,
лъже шофьорът Иван.

Да, но нощта я изкарахме,
без да помислим за сън.
Ставайте вече, другари!
Развиделява се вън.

1945
   
Would you die for the one you love?

Неактивен Attention

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 981
  • Пол: Жена
  • ... amor vincit omnia
Re: Радой Ралин
« Отговор #2 -: Септември 01, 2010, 13:36:36 pm »
Почивка пред Ниш
Вънка съмнало вече...
Още по-бял е снегът
и продължава далече,
край няма нашият път.

Слънцето слабичко свети,
скрито зад близкия склон.
Всички крайпътни дървета
сторват ни малък поклон.

Ние сме с още размътен
поглед от дългия сън.
Спирай, шофьоре, сред пътя,
да се разтъпчем навън.

Цяла нощ клинци ковахме.
У-у-у, че бе дълга нощта,
и във съня си видяхме
чудни и страшни неща.

Пръв след шофьора излизам.
Другите скачат след мен.
Вън на открито ни лизва
въздухът свеж и студен.

Всеки усмихнат, проветрен
трие очи със сняг.
"Ниш е на три километра",
казва крайпътният знак.

1946
Ягодина
Колко път частта измина...
Цял ден все вървим, вървим...
Ще се спрем ли да починем,
или пак ще продължим?

Ето мъничката гара!
Село ли е, или град?
Ето къщичките стари
край широкия площад.

Тук-таме прозорец свети.
Спуснал се е ранен мрак
и на ленти от небето
пада непрестанен сняг.

Старци пред вратите канят
тази нощ у тях да спим
и ни черпят с пълни кани
вино, да се подкрепим.

Бяхме уморени, мрачни,
сили нямаше у нас.
Ала този поздрав "Брача",
този светъл, снежен час

ни кара да забравим
старите горчивини.
Ягодина! Сън наяве,
в светъл спомен остани.

1946
Божич
           На Мира Алечкович
Божич във Белград насред път ни свари.
Беше до пояс снегът навалял.
Белград през тихата коледна заран
беше наистина целият бял.

Спря се частта ни пред градската поща,
спря се след дългия, нощния път.
Бързо премина умората нощна,
като картина бе хубав градът.

Тътнеха вредом огромни камбани.
Ехото носеше песни и смях.
Срещахме старци, жени, партизани,
бързо започвахме разговор с тях.

И заобиквахме сръбските хора,
както дете обиква дете...
С първата дума на "ти" си говорим -
ние на сръбски, на български те.

Трупаше сняг изобилен. До пояс.
Бие вървяхме... Тъй хубаво бе.
Бяхме сред Белград, а сякаш на своя
родна земя и под родно небе.

Падай ти, сняг, на красиви кордели!
"Здраво!", наш Белград, съвсем побелял.
Поздрав на твоите здания бели,
поздрав на цялата сръбска земя.

Поздрав от нас! От родината наша,
дето във снежния коледен час
нашите пият с препълнени чаши,
пият и мислят за нас и за вас.

1947
Раздяла с Белград
Всред тебе десет дни прекарах
и сякаш всичко беше сън:
оная януарска заран
със коледен камбанен звън.

Сладкарничката, във която
се сгрях със топъл липов чай
и на добрия съдържател
разправях все за моя край.

И там, над масата замислен
за мама, тате, за дома,
въздъхнах сладко и написах
от "фронта" първите писма.

И малката бедняшка стая!
Нощувах в нея десет дни
при весел, мустакат хазяин,
участник в четири войни.

И утрините му щастливи
по обиколки из града.
И партизанките красиво
заруменели от студа.

И залезът далечен, ален,
замрежен от фабричен дим...
И Сава - бавна, потъмняла,
с лениви, лъскави води.

И мостът, който в Сава мие
ранените си колена.
По този мост ще минем ние,
за да отидем на война.

Нощес ще продължим от Зумен.
Нощеска е на път частта.
Аз трябва сбогом да си взема
със всички видени места.

Тук десетина дни прекарах.
Градът ми стана тъй любим.
И станахме с града другари -
скърбя, че ще се разделим.

Сполай, сполай, ти, град приятел!
Живей ти в мир! Бъди щастлив!
Дано през идващото лято
през теб се върна здрав и жив.

1947
В шлепа
През нощта пипнешком като слепи
по смълчаната черна река,
претоварени плуват два шлепа
със муниции, с хляб и войска.

И настръхнал вълнува се Дунав.
Ще замръзне ли той на студа?
Вън е страшно - студено, безмълвно,
не се мярка едничка звезда.

Свети само в каютите бели,
по които през задух и дим,
върху пода едва сме се сврели,
и позъзваме още, и спим.

И на пода лежа и сънувам:
кораб... мачти... огромни вълни...
И със скърцащия кораб пътувам
за красиви, за мирни страни.

Вече спрели са всички гърмежи...
Вече никъде няма война!
Няма граници, телени мрежи
и свободна е всяка страна!

Утре заран пристигнем ли - кея
на пристана през ранния час
вместо гръм, вместо залп оръдеен
знамена ще развява за нас.

Ех, красива наша победа!
Нали всички я мислим така?
Не се стресвам и сънено гледам,
някой грубо ме сбутва с крака.

И се вдигам, а клепките лепнат
и сънят връз очите тежи.
Още малко - и стигаме - шлепът
вече срещния бряг приближи.

И от срещния бряг се възправя
на природата в снежния скут
Нови Сад, не насън, а наяве,
незаспал, вкочанясал от студ.

1947
   
Поетът
             На Атанас Делчев
Поетът... Него от младеж боготворях
и не посмеях с него да се запозная.
По улиците отдалече го следях,
със завист съзерцавах бедната му стая.

И този ден, когато тръгвах на война,
на улицата срещнах го съвсем случайно.
И заболя в сърцето ми една вина,
че досега съм го обичал само тайно.

Той забеляза колко много ми тежи
сандъчето със моите войнишки вещи
и неочаквано до мене приближи,
взе дръжката. Усетих пръстите горещи.

Не само че товарът стана двойно лек.
Пред него можех цял да го издекламирам.
Но сепна ме поетът и като човек.
А тръгнал бях за свободата да умирам.

Внимателно запита имам ли баща,
защо не ме изпраща никое момиче?
И все на път ли ще прекараме нощта?
В частта си с близки ли съм, или съм самичък?

Узнал, че аз съм доброволец, изведнъж
от обич почна той да ме разубеждава,
че би било добре да стана първо мъж,
че смешно е човек в смъртта да търси слава.

Не слава - възразих му аз, - а свобода.
Той ме запита: нещо много ли ме мъчи,
че искам всичко в тази дума да сведа?...
Ний стигнахме. Той пусна моето сандъче.

Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мен през толкова години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече моите причини.

1945, 1969
Would you die for the one you love?