Автор Тема: Христо Радевски  (Прочетена 900 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Attention

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 981
  • Пол: Жена
  • ... amor vincit omnia
Христо Радевски
« -: Септември 01, 2010, 13:22:02 pm »

ИЗ “В МЪГЛАТА”

Ето малкото сгушено село –
със къщурките с мрачни чела.
И над него мъглата е свела
свойте тежки студени крила.

Тука уличка кална извива
край дувара порутен, мъхнат
и в мъглата безлистните сливи
като скелети сухи стърчат.

А оттатък блещука… И глъчка…
Там народа потиснат, разбит,
в тази стара прихлупена кръчма
се бунтува и пей, и скърби.

Щом се спусне студената вечер,
ти край мръсните маси ела
и от грубите сплетени речи
ще научиш безбройни тегла.

Над оджака опушен, в средата,
жълта лампа блещука, дими
и сред спиртната смрад препирнята
се разгаря, расте и гърми…

1929

ЗЕМЯ

Раста сред твойте огнени нивя
и дишам задуха на твоите долини.
Но аз не зная как да те зова –
разбойница ли, майка ли, родина ли?

Аз сещам как тупти едно сърце,
как блика топла родна кръв от раните,
и бият там по масите ръце
изтръпнали намръщени пияници.

И ми тежи безмерната ти скръб,
страши смъртта, кънтят оковите.
Аз виждам черната пролята кръв
и къщите с барутен дим отровени.

Аз виждам ужаса и пепелта
на страшните настръхнали пожарища,
а брат ми гние някъде в пръстта
и майка ми оплаква свойта черна старост.

И аз горя сред твоите нивя,
сред твойте душни пламнали долини,
но аз не зная как да те зова –
разбойница ли, майка ли, родина ли?

1930

ЗИДАРСКА ПЕСЕН

Ти се блъскаш – без спиране –
седем дена в неделята.
Ти ядеш хляб и сирене
горе негде – на скелята.

Хубавее в ръцете ти
шестетажното здание.
Виж: градът под нозете ти,
ала кой е стопанинът?

Ти поставяш прозорците.
Като твоя син взор са те.
Ала ще ли децата ти
да се плезят от скелите?

Седем дена в неделята
ти висиш върху скелята.
Ти гоиш на стопанина
шестетажното здание.

Даваш своите мускули,
своя ум и умение.

Ала то ще те пусне ли
поне в сутерена си?!

1934

СЪЛЗИ

Валя през цялата нощ, а сутринта
земята беше весела и чиста,
И сръчна някаква ръка в нощта
нанизала бе клонките с мъниста.

Но утрото въздъхна и за миг
лек вятър поразклати дървесата.
Макар че бе денят с възторжен лик –
безброй сълзи поръсиха земята.

1961

* * *

И аз не питам вече и не знам
красива ли си,
                        или некрасива?
Така набожният към своя храм
и с вярата си в своя бог отива.

Така обича чистият човек
родината си –
дом за него тя е.
За тая сладка болест няма лек
и аз да се лекувам не желая.

1964

СМЪРТТА НА ЛИСТИТЕ

Гората напролет е гледка вълшебна.
В какви ли вълнения тя не потрепна?
В какво не цъфтя и с какво не шумя?
Не беше земята тогава такава.
Кипеше земята в любовна забрава,
цъфтеше могъщата наша земя.
Но всичко отмина. И зрялото лято
изля щедростта си. Посърна земята
и няма ни песен, ни цвят. Есента!
И ето гората отново посреща
поредната смяна на свойта одежда,
поредната гибел на свойте листа.
И пламват задружно те в пламъци – песни
на багри стоцветни, на тонове бесни –
преди да ги духнат, преди да умрат.
Видял ли си нейде ти гледка такава
и на красотата такава прослава,
такава красива тържествена смърт?

1968

* * *

От пролетта до есента –
от ранната до късната –
земята си мени цвета.
И в тая непрекъсната
промяна,
              в тоя свеж кипеж
е всичко точно и отмерено.
И ти не можеш да съзреш
петно,
разлято преднамерено.
И всеки тон е толкоз чист,
и толкоз волна всяка гама…

Такъв художник пантеист,
такъв новатор модернист
в човешката култура няма.

1970







Would you die for the one you love?