Автор Тема: Чувства...  (Прочетена 540 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен neustoima_f

  • Новак
  • *
  • Публикации: 30
  • Per aspera ad astra
Чувства...
« -: Юни 06, 2010, 15:22:33 pm »
Нещо което не е мое и на което не зная автора,но което винаги препрочитайки го ме кара да се усмихна с една лека тъга носеща позитивизъм.Надявам се и вие да го харесате.

Беше през май. Събудих се рано сутринта. Беше сутрин като всяка друга. Слънцето вече се беше усмихнало на хоризонта, а птичките пееха весело. Застанах до прозореца и въздъхах. От доста време единственият ми прятел беше слънцето. Бях сама. Но не това ме измъчваше. Исках да направя нещо с живота си. Реших да го променя. Облякох се набързо с каквото ми попадна и излязох. Започнах да обикалям парка безцелно. В края му имаше малък пазар с интересни нещица, които обичах да разглеждам. Запътих се натам, като се чудех с какво ли ще се изненадам днес. Видях малка сергия, зад която седеше изключително симпатична стара жена. Спрях се, а тя ме посрещна с усмивка. Попитах я какво продава, а тя само се усмихна отново. Купих си от нея различни и все красиви неща. Тръгнах си с пълна чанта. Прибрах се веднага, защото нямах търпение да разгледам новите си придобивки. Започнах да ги вадя, една по една, от чантата си. Първото, на което се зарадвах беше малко лъскаво пликче с червена панделка, в което се криеше парченце любов, което спокойно се побираше в шепата ми. Второто беше, подобно на първото, в малък пакет, този път със синя панделка. Беше щастието. Не беше много голямо по размер, но беше точно толкова голямо, от каквото се нуждаех.

Едно след друго отварях малките пакетчета и кутийки. В тях намерих още – надежда, която беше в малко шишенце и беше лилава на цвят. Радост, която приличаше на сребърна монета и както по-късно установих – имаше вкус на сладолед. Мечта – тя беше доста голяма и бяла на цвят. Имаше и една красива усмивка от захар, покрита с шоколадови пръчици. Последното, което намерих, беше отново малко шишенце, което стоеше на дъното на чантата, сякаш не е трябвало да го открия. Имаше горчив вкус, което доста ме учуди при все останалите прекрасни неща, но не се замислих много-много. След време разбрах, че в него бяха смесени няколко сълзи и късче тъга.

Бях доволна и със светнали очи съзерцавах всичките си нови покупки – чувства. Зачудих се какво да ги правя – за първи път се сблъсквах с тях – и накрая без да му мисля много смесих всичко в една купа, разбърках го и се получи нещо като сметана, което с удоволствие изядох. Зачаках. Зачаках да се случи нещо необикновено, което всъщност не се случи нито след час, нито на другия, нито на по другия ден.

Тъкмо бях започнала да се отчайвам, след седмица безплодно очакване, когато се появи ТОЙ. Невероятно чаровно и красиво момче, което с часове ми говореше, че обича зелените ми очи с цвят на детелина, устните ми с вкус и цвят на череша и усмивката ми – красива и лъчезарна като самото слънце. Разбрах какво означават нещата, които си купих и изядох. Само с него бях щастлива и влюбена. Живеех в океан от мечти и надежди. Голяма радост изпитвах, когато го виждах и му се усмихвах с оная захарна усмивка, която го разтапяше.

От него научих и други неща – какво е съвършенство и че наистина съществуват идеални хора, които обаче, както той сподели били на изчезване. Мислех си, всъщност бях сигурна, че визира себе си, но в последствие се оказа, че е имал в предвид мен.

Един ден, докато се разхождахме в парка, хванати за ръце и смеейки се високо, си спомних нещо. Спомних си за шишенцето, чието съдържание беше горчиво. Тогава именно разбрах какво е било то. Той спря изведнъж и се отдръпна рязко от мен. Никога до сега не го беше правил. Погледна ме някак съжалително и ми каза, че ме напуска, че си тръгва от мен завинаги и ме оставя сама. Беше намерил друго момиче с детелинени очи, черешови устни и слънчева усмивка, на което да се радва и което да обича, както той сам ми каза, повече от всичко на света, повече от мен. Не ще забравя никога чувствата, които той беше предизвикал у мен, но никога не бих желала да си спомня това, което почувствах в онзи жесток миг на раздялата ни.

Мислите ми, които спокойно си лежаха изведнъж се размърдаха и настъпи хаотично и неистово движение сред тях. Любовта като ангел отлетя с големи бели криле, а аз не можех да направя нищо за да я спра, за това стоях и я следях с поглед, докато не потъна в нежната мекота на едно мъничко облаче. Щастието се разпиля из въздуха и никога повече не го видях. Надеждата обу набързо мъничките си обувчици и се затича на някъде. Разбрах, че бяга. Но нямах сили да я спра, за това само я наблюдавах меланхолично, докато се превърна в малка, почти невидима точица, а накрая съвсем изчезна. Радостта се изплъзна от ръката ми, въпреки огромните ми усилия да я задържа – затича се, като че искаше да настигне надеждата, но се спъна и падна. Не помръдна повече. Мечтата ми се възползва от оживлението на мислите и незабелязано се измъкна. Никога не разбрах къде беше отишла. А усмивката – захарната усмивка се стопи за секунди. Сърцето ми се давеше в собствените си сълзи. Душата ми се гърчеше от болка, а мъката седеше безучастно и се надсмиваше над всичко случващо се.

След няколко мига той ме целуна по челото, обърна се и...просто ей така си тръгна. Извиках го няколко пъти, но той не чуваше. Или не искаше да ме чуе. Знаех къде отива, но бях безсилна да го спра и да продължа да се моля. Пуснах го да си иде.

Не останах дълго загледана. След още няколко злокобни мига се обърнах и закрачих бавно, но уверено в противоположната посока. Като неканен гост се появи лек ветрец, който довя хиляди спомени, които ми споделиха, че са изпратени от НЕГО за да заместят мечтите ми. Осъзнах, че вече всичко е свършило и че никога повече няма да изпитам онези блажени чувства отново. В онзи миг се заклех, че никога няма да го направя пак. Никога повече няма да обичам и да вярвам. Никога.

Е, все пак бях успяла. Бях променила живота си...Затичах се с гордо вдигната глава, а ватърът изсуши сълзите ми
...