Автор Тема: Венда Райкова  (Прочетена 4222 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен БОРОВИНКОВО СЛАДКО

  • Новак
  • *
  • Публикации: 44
Венда Райкова
« -: Септември 03, 2009, 20:00:23 pm »
Искаше ми се да ви запозная с поезията на Венда Райкова, защото я смятам за невероятна.Дано ви допадне!

Венда Райкова е родена на 14 декември 1942г. в Бургас. Завършила е българска филология в СУ”Св. Климент Охридски” – София. Работила е като гимназиален учител по български език и литература, като методист и експерт в регионален инспекторат на МОН. Автор е на пет книги. Нейни стихове са поместени в антология на съвременната българска поезия. Почетен гражданин на Бургас. 



Аз те измислих.
Прости ми.
Измислих те такъв
какъвто исках да бъдеш.
Такъв,
какъвто те виждах в сънищата си,
преди да те срещна.
А ти...
Ти приличаше просто на себе си –
земен и истински,
съвършен в своето несъвършрнство.
Аз не исках да те приемам такъв
и продължавах да те измислям.

Изгреви – залези. Дни и години
аз те носих във себе си  - крехък, чуплив.
Как те бранех в душата си , пазех от времето,
от жестокото утро, в което строшен,
 моят блян се разсипа,
моят празник измислен,
се превърна във делник, банално познат.
Нямаше повече какво да измислям.
Тогава отчаяно поисках
да те видя истински,
такъв, какъвто си.
Всъщност
вече не знаех какво искам.
Толкова дълго живях на небето,
че ми беше трудно да се приземя.
Прости ми.
Трябваше да те приема
такъв, какъвто си  -
съвършен в своето несъвършрнство.
Може би тогава
щях да те обичам
по - истински
и завинаги.



ТИХА ПЕСЕН

Не отивай никога сам,
там където сме били двамата.
Там, където сме били двамата,
не отивай никога сам.
Няма никога сам да потънеш
в кехлибара на късното лято –
в здрача син над душите ни сляти,
звездна шатра небето опъна.
Не отронвай от спомена музика.
Няма нищо да върнеш, повярвай ми.
Ще си сам, по-самотен от вятъра,
по-излишен от храстите сухи.
Там, където сме били двамата,
още свети кристала на думите.
Като ехо от скъсани струни
ще се блъскат, но нас ще ни няма.
Безутешно сами ще сме.Само
в тиха песен гласа ми откривай.
Но насън даже сам не отивай
там, където сме били двамата.


И когато любовта си тръгва
и тишината странно натежи,
недейте се опитва
да я връщате.
Не се улавяйте за спомени
като удавници
Не осквернявайте на думите нектара.
И не повтаряйте неповторимото.
Не се страхувайте от режещата болка,
от опустялата вселена на мечтите си.
По – страшно би било да не боли
Когато си отива любовта,
прилича на дърво, обрулено от буря.
Недейте се опитва да връщате
и не търсете сили в крехкостта и,
в агонията и, безкрайно тъжна.
Вие, за които любовта
е хляба и виното,
не се задоволявайте с трохите и.
Благодарете и все пак,
че с вас е била,
за плодовете и,тръпчиво сладострастни,
благодарете и дори за болката,
ала заклевам Ви
недейте оскърбява любовта.


ПАК ЩЕ ЗАМИНЕШ ...

Пак ще заминеш сама –
неизпратена.
Пак в очите ти празни и хладни
няма скътано огънче.
Тръгвай!
В този дълъг, студен коловоз,
укроти пак душата несретница,
залъжи глада с диезепан.
Тръгвай!Без сантименталностти.
Стискай зъби за да не заплачеш
/казват сълзите облвкчавали?/
Право срещу изменчивия вятър,
срещу превратностите на съдбата.
Предизвикателна, не позволявай
да те докосват до болката.
Нищо, че всъщност си толкова крехка,
толкова крехка и уязвима.
Не се обръщай назд само
моля те –
споменът крие засада.
Тръгвай със нощния влак,
нека утрото
да те посрещне единствено –
в другия град, с други улици –
може би там, точно там
някой те чака дълго, отчаяно –
не подозираш нали?
Тръгвай!Когато се върнеш отново,
нещо ще преболи.


Най – живата любов е невъзможната.
Извън пространството и времето –
безплътната,
дори на нас самите неподвластна,
тя съществува –
независимо
дали я искаме или не искаме –
с неписаното право на сърцето.

В незнаен ден, в незнаен час,
нечакана –
като бездомно куче проскимтява
от бездната на хаоса в душите ни –
по-жива от живота ни объркан,
от всичките измислени любови,
като по чудо оцеляла непогазена
от страшната ерозия на времето.
Най-живата юбов е невъзможната...


НОЕМВРИ

Ноември е.
И циганското лято безшумно се стопи като мираж.
И синята усмивка скри дълбоко смутеното небе и зарида. Дърветата разтърсиха короните и разпиляха жълтия оранж.
Бездомни гларуси кръжат с криле настръхнали,
а морската утроба зее като бездна.

Ноември е.
И флейтата на вятъра
тъга навя в душата
и събуди
най-безутешния и спомен.
Да беше само спомен
бих затрупала следите му
и с девет ключа
заключила  бих немощния глас...
Като зла прокоба
един ноември в мен остана –
орисана съм да го помня
и да го нося като кръст.
Ноември е.
Предчувствие за буря се таи в морето.



Не познавам по-страшно предателство

от предателството на самия себе си.
Да убиеш детето у себе си –
с най–невинните грехове!
Най-красивите предизвикателстава
да загърбиш като крадец.
Да посегнеш на спомена – господи,
златните му нишки да скъсаш –
даже любовта да не пожалиш,
живия и дъх да погазиш.
Да подминеш приятеля, който т
е е бранил в душата до смърт.
В час безпаметен, вместо прошка,
да потърсиш реванш и от мъртвите.
В територията на изконното
да се ровиш като архивар –
с нечовешки завидно усърдие
петънцата да заличиш.
И след щателна авторевизия
да си спретнеш биография –
чиста, еднопосочна, стерилна –
атестат за епитафия.
И прерязал назад всички пътища
да си ничий и сам, да си Никой.
Не познавам по-страшно предателство
от предателството на самия себе си.




Старите поети си отиват –

стихали и уморени.
Песните на вдъхновение
като гейзер бликнали в сърцата
отлежават в томовете прашни.
Днес на мода са поетите с китари.
В прозаичното неромантично време
все по-самотен е гласът
на старите поети –
натежал от горест.
Утехата, че бъдното отново ще ги преоткрие,
заглъхва като отшумяло ехо.
Настъпил е часът на мемоарите.


Любов, вина и прошка закъсняла…

Горчивата утайка от непоправимото.
Безпаметното тичане след мигове
и странното усещане за нещо извървяно.
А циферблатът безпристрастно отброява
дните ни –
най-хубавите думи ще останат неизречени,
защото в слепия инстинкт за щастие
така нехайно разточително го разпиляваме.
В необратимия поток на времето
тъй неусетно идва края с вкус на есен
и все остават неизречени най-хубавите думи,
а утре може да е безвъзвратно късно.


Аз пак ще се завърна край морето.
И в есента - бургаската, когато дъждовете
случайните му гости са прогонили,
ще ме посрещнали само листопадът.
Аз пак ще се завърна край морето.
соленият му дъх ще подкоси краката ми.
Ще коленича върху пясъка молитвено
и дълго, много дълго ще мълча.
Тогава ти ще дойдеш. И ръцете ти
ще ми признаят, че си ме очаквал.
Не казвай нищо. Не насилвай думите.
Жестокото им отмъщение спомни си.
Аз просто ще се гмурна в глъбината
на ласкавото синьо на очите ти.
Като удавница на дъното им ще открия
усмивката, с която ще изплувам.
И ще засветя цялата. Ще тръгнем
под залеза - тържествени и тихи,
към крайния квартал, към къщата,
в която
със оцелелите приятели ще пием чаша вино.
Когато се завърна край морето ...