Обичайната, стандартната, споделената любов, казват, е измежду най - прекрасните преживявания, Божествено дихание, озарило живота. А според мен тя е банална и скучна, досадна и монотонна.
Кое, апропо, му е великото, ако аз я обичам, тя ме обича, прехвърчат искри, обменят се флуиди, аз дарявам любов, тя дарява любов... и толкова? Егоизмът, уж несъвместим с любовта, цъфти и процъфтява - знаеш, че другият отговаря на чувствата ти, сигурен си, че всичко е наред... еднообразие и тривиалност.
Истинската любов за мен е несподелената. Тя и само тя е Божествената тръпка, белязала жалкия ни живот с вечността. Когато само подаряваш, а не получаваш, когато Другият стои по-високо и от теб самия, защото никога няма да го имаш, а си готов на всичко за него - ти си истинският адепт на любовта. Надмогнал си собственическите си инстинкти, без които е немислима и най-възвишената любов,
озъбил си се на гадния живот, който не ти дава мечтаното, саможертвал си се! Никога няма да имаш Него (Нея), но обичаш - въпреки всичко и всички.
Прекланям се не пред обикновените скучни влюбени - те са влюбени главно в самите себе си. Прекланям се пред всички разяждани от несподелена любов, която я съхраняват дълбоко в себе си, не им пука, че тя е чужда, и обичат заради величието да са влюбени, а не защото очакват нещо в отплата.
За мен несподелената любов е Оригиналът, другото - просто имитации.
