Аз съм онази усмивка, с която се размина в тихия следобеден дъжд. Странна ли ти се стори? Знам, нали? И на мен ми е странно. Душата ми е като гъба попила толкова много мръсотия, че чак се чудя дали си струва да се пере или е направо за боклука. Но нямам и представа къде се продават нови души, и се чудя когато съм вземала моята дали съм гледала срока на годност. Бях се скрила под чадъра на щастието отново да бъда себе си. От колко дълго се търсех... Знаеш ли, че всъщност изтекох от себе си със сълзите, които изплаках. Мъката е най-големия унищожител на същности. Колкото и далече да стигат гадостите, мъката никога не трябва да побеждава. Отровата й е фатална. И вчера бях тръгнала за нещо мъничко, някакво щастие, което го има само в преоткриването на истината, че аз съм си аз и никой не може да ме отнеме от мене си. И се усмихнах. Усмихвайте се по 5 минути на ден, колкото и да ви е криво и усмивката сама ще започне да се връща при вас, ще възвърне очарователната си искреност, но за да стане така се иска време и тренировки – ми каза един очарователен блондин от екрана на лаптопа. Това ми напомня простичката истина, че истинските и хубавите неща се случват бавно, защото трябва да се упражняват във времето. Както краснописа в първи клас, започнете от ченгелчетата, не се хвърляйте направо на думите. Сега си имам ново начало и съм далече от истината, че всичко ще бъде прекрасно и леко. Колко трудни моменти на отчаяние ме очакват отново. Колко пъти още ще отрека щастието само защото се чувствам прекалено никъде, колко още самотни нощи ще се въртя в разяждащи мисли, а всъщност, колкото и черна да е нощта, денят винаги се връща, нали? И дори и да вали, както днес, дори и бури да се сипят, има ден и утрешният вероятно ще е по-добър.