Светлината бавно се отцежда през пръстите на хоризонта и ляга отвъд, където не я виждам вече.
Идва онова време, което разсипва бели страници, като пухчета от глухарче, по които да запиша разпилените си, капризни и грапави мисли за теб.
Ти си нежен лотосов цвят в средата на заскрежено езеро. Толкова красив, че аз като очаровано, вироглаво дете, изплъзнало се от контрола на майка си, искам да стигна до теб и да те докосна, да те откъсна, да те имам...
И впила поглед в онази искряща и толкова омагьосваща светлина, която струи сред ефирните ти листчета, напускам сигурния , но сив бряг и стъпвам върху леда.
Не искам да знам, че отдолу е бездна, виждам само теб...
И те искам повече от живота си.
Но ледът е тънък , като дантела и се руши под краката ми, студено е и ....
Къде е лотосът?
Мираж...
Който се разпада и изчезва.
Изчезва небето.
Изчезва брегът.
Слънцето.
Всичко.
И аз ...
Няма ме.
Всеки път...
Потъвам
и се давя - отново.
И отново.
Милите ти и грижовни думи са капан. В който се улавях толкова пъти. Толкова много пъти.
Отново цъфтеше лотосът , в средата на леденото езеро.
Исках го.
Забравях.
Не исках да знам.
Умирах удавена и възкръсвах, за да мога да потъна отново.
И отново стоя на сивия бряг..., а там в средата на ледената дантела цъфти по-красиво и по-примамливо от всякога онова цвете.... Ти.
Музика. И светлина.
Но вече не знам дали те искам.
Този път ще остана на брега.
И просто ще те погледам отдалече.
Уморих се да умирам.
