Вървя към черното..към нищетата
вървя и губя всеки път по нещо човешко от мен
независимо от болката..от самотата
днес загубих дори малкото закърпено сърце...
Сляпа съм и няма..стъпила на почвата ровка
пробивам път през всичките си страхове
мислеше че от камък съм..но и камъкът изпитва болка
дори да трябва време за мине през всичките слоеве...
Тихо е..и аз се сливам с тишината
и аз съм просто щриха блед на нощта
затворена в рамките на тъмнината
черна сянка..нямам и душа...
Преди да откъснеш черна и бодлива роза
знаеше че тя ще те убоде , нарани
тогава защо откъсна и мене..отровна
и после захвърли ме ..в мрак ме потопи..
Не, не искам повече да чувствам
изгубих вече всичко от мен
радост - не,искам да бъда безчувствена
сама ще си изплета въжето от черен сатен...
Разби сърцето ми тогава
и после каза, че не си достатъчно добър за мен
извинявай..сега се с теб прощавам
отивай си..сега съм в нечий друг плен.
Не,нямам нужда от нечие съжаление
нито пък от нечия ръка,
търся свойто избавление,
дори ако трябва да го открия в смъртта..
Нямам сълзи вече да плача
нямам нито сили напред да продължа
всичко свършва с вени нарязани
всичко свършва с кръв и пустота...