Стоя в кафенето на мислите си на Checkpoint Charlie и си мисля, до кога ще съм безпътна. Да строя ли стабилни основи на безкрайно убедена в правотата си натура с високо издигнати стени и забрани за външна намеса или само някакви временни дървени бараки, да приютявам в тях временно крайно непостоянните си чувства, отгледани от свободолюбивостта си. На колко опита имам право?
Намирам се между изтока и запада, между режима и свободата. Намирам се на границата, където огромните табели не сочат пътища а само отбелязват началото и края. Да живея в джунглата на хаотичността си или да оставя нравите и морала на зоологическата градина да ми казват кое да и кое не? Стоя и пия душевно-политическото си кафе под небето на свят толкова разделен и ненормално объркан, че уловените нишки на логиката лесно изтървам. Мисля си за законите и устройството на живота. Търся светлината в мъглявата си глава. Чакам кофеинът да събуди съзнанието, което трябва да нося за своето време. А чакането става вече прекалено дълго и неоправдано. Преглъщам всичко, което очите и сетивата ми поемат, осмислям го, но не ми се прояснява. Прикована съм в объркаността си и безсмислено неориентирана в съществуването на един свят с дълбоки корени, но болно съществуване. Къде и коя е истината, която ми трябва за да издигна своя свят върху основата й?
Границите лесно се преминават. Времето лесно забравя. Основите лесно се рушат. Новото лесно се гради. А животът ми има лимит,не мога да го пилея. Усещам отговорите на близо, а докато ги напипам в тъмното с пипалата на мислите си, ще стоя в кафенето на центъра на своята вселена, ще пия горчивото си кафе, ще пуша цигара след цигара, ще наблюдавам и ще си записвам в дневника на живота ми.
