Премазана съм от умора, пулсът ми бие тъпо в слепоочията. Тъкмо си облякох розовата пижама и скитам с рошавите си чехли по коридорите на мислите си, когато чувам щракането на машината в кабинета ти. Зная, че ако дойда при теб ще спреш да пишеш и ще седнеш срещу мен в удобното кресло, щеше да ме успокоиш. Това искам и така ще се и получи. Тихо открехвам дебелата дървена врата. В последния момент ми се приисква да ти донеса нещо ново и го откривам в един спомен от едно слънчево лято. Бях го купила малко преди глупавия си бал, така и не намирах повод да го използвам и само стоеше на бюрото ми да събира праха – перо за писане с малка сребърна мастилница. Сякаш някога съм имала някакви налудничави романтични идеи да ги използвам. Винаги съм намирала някаква романтика в безсмислените вещи и за това само ги събирам, като плюшко, както казва баба. Оставям ти ги на бюрото. Ти се облягаш назад, така че лицето ти потъва в сянката на прозореца зад теб, а светлината на малката газена лампичка, която много харесах в един хотел в Троян и поисках да имаш, хвърля танцуваща светлина само върху ръцете ти, скръстени спокойно върху гърдите. Не казваш нищо за перото и мастилницата, свикнал си да ти мъкна всякакви неща, които по една или друга причина харесвам, нали и самия теб взех така. „Знам, че не обичаш да пуша в кабинета ти, но днес ще направим изключение” – ти прошепвам докато сядам върху сгънатите си крака на мекото кресло.
„Тази вечер няма да играем шах... не ми се мълчи” мисля си аз, а ти само кимваш в тъмното и се надигаш. Отбягваш светлината на лампичката, минаваш покрай бюрото и сядаш на удобното кресло срещу мен. Винаги си толкова спокоен, толкова уравновесен, успокояваш бесовете ми само с присъствието си.
„Утре трябва да отида най-накрая, а ме е страх. Не си мисли, че за мен не е важно да знам, но някак си ако отложа, страшното няма да дойде, поне не толкова скоро? А ако никога не отида? Да, знам, имаш право, да не ставам глупава. Но само си помисли, ако не знам страшната истина, може би ще живея по-спокойно. А и може ли да се живее с тази истина? Мога ли да бъда същата ако знам окончателната диагноза? Знаеш, че не съм се чувствала толкова объркана, откогато изживях ужасът на най-големите си страхове. Сега и това. Няма ли почивен ден тъгата? Знаеш ли, може би няма да отида утре, може първо да видя света и после да седна срещу истината и да я изслушам. Страх ме е разбираш ли? Страх ме е да не би да се променя. Страх ме е да не се загубя.” Не виждах лицето ти, но знаех, че ме гледаш без да мигаш. Подпрял си единия си крак на коляното на другия, а пръстите на ръцете ти се докосват. Зная, че ме разбираш, но и зная какво си мислиш „Глупаво момиче. Това е животът. Дните идват и си отиват. Истината боли или лекува. Рискуваш да загубиш или нейния благодат или време в което раните от нея да се излекуват.” Зная го, няма и нужда да говориш. Искам само да допуша цигарата си и да събера смелост да се надигна от мекото кресло за да си тръгна. „Другия път ще ти донеса новини и минзухари, сега не ми е до цветя” Ставам от изтръпналите си крака и меко се понасям към реалността. Зная, че имам твоята подкрепа. Не съм сама.