Познавам те, а никога не съм те виждала. Винаги имам смелост да съм около теб, но никога да те докосна или да ти дам лице.
Дадох ти кътче от себе си, което превърнах в твой кабинет. В него имаш широко писалище от орех, на което ти оставих пишещата машина от антикварния магазин на главната улица, удобен стол, зад който ти измислих френски прозорец – огромен - от край до край, а там, отвъд него е градината на Нерон. (Исках да ти дам светлината и прелестта за да те докосват, за да те вдъхновяват.) Прибрах в краищата му тежки пурпурни, кадифени завеси, които да пускаш, когато имаш нужда от уединение. Погрижих се да ти е удобно, когато умората ти се отбие на гости. Две удобни кресла в страни на малка махагонова масичка в центъра на просторния кабинет. Мека кожа под масичката, за да може когато си събуеш домашните кафеви пантофи, да не ти изстиват стъпалата. Стените ти направих библиотека. От пода до тавана, две стени една срещу друга – хиляди книги, и разбира се стълбички с релси, за да можеш да ги стигаш. Малка масичка в лявото свободно пространство с висока тънка ваза отгоре, в която ти аранжирах сухи цветя. Сама ги търсих из полето, сама ги изсуших и лакирах, сама им вдъхнах ароматна романтика. И пиано поисках да имаш. Обожавам тъгата на музиката ти. Оставих го в дясното празно пространство. Украсих го отгоре с малка кошничка с изсушени листенца от рози, които събирах от букетите на несбъднати любови.
Така те устроих в света си. Искам да си винаги близо до мен. Искам да знаам, че когато в безсънните нощи не мога да намеря покой в мислите си, мога да отварям тихо врата на кабинета ти, да се промъквам по светлия паркет (по розовите си хавлиени чорапки) тихичко и да се свивам на кълбо в едно от креслата, за да съзерцавам гърба на стола, който си завъртял към прозореца и да знам, че разговаряш със звездите. Да се унасям бавно. В съня си да чувам тихото щракане върху пишещата машина. Да сънувам ръцете ти, дългите ти нежни пръсти. Никога не знам за какво пишеш, но винаги се опитвам да си представя мислите ти.
Ти си моята утеха. Когато ми се плаче тичам при тебе, отварям с трясък вратата и се хвърлям по лице на земята на меката кожа, под махагоновата масичка, и чакам да почувтвам ръцтете ти върху клавишите. Когато ги разплачеш, плача с тях, чувствам те толкова близък, толкова мой. И когато бурята в очите ми отмине, зная че си там, в сянката до пияното и ме гледаш и ме галиш с поглед и зная, че ме разбираш, че знаеш всичко, без да искаш, защото аз вече съм ти разказала, без думи, само с чувства.
Понякога, когато не си в кабинета, влизам, обувам пантофите ти, които са ми два пъти по-големи, събличам дрехите си и обличам домашния ти халат, който винаги оставяш на старомодната дървена закачалка (от антикварния магазин на долната улица) до вратата. Толкова е мек и ухае на теб. Увивам се в него, малко ми се влачи. Завръзвам дългия му колан и пристъпвам бавно към шаха. Играта ни е от месеци, а моите фигури са на половина, по-добър си, но съм ти слабост и не бързаш да ме победиш. Знаеш, че ще стана по-добра ако имаш търпение в играта с мен. Офицерът ти е заплашил моята царица, и буди размисли как се стигна до тук. Понякога не играя, само разглеждам фигурките коя къде е, представям си играта преди и за напред и оставям да отлежи в главата ми. Сядам на стола ти зад писалището. Усещам аромата на мислите ти, усещам душата ти, докосвам писалката с която пишеш, обичам топлотата й и въпреки, че аз ти я избрах, знам, че я харесваш и обичаш и заради това още повече я обичам. Отпускам главата си назад и си мисля за теб, къде си и какво ли правиш. Обичам, когато си отварям очите да те виждам облегнат с рамо на вратата. Ръцете ти са в джобовете на кафевия ти панталон. Облякъл си любимия ми безръкавен тъмно кафяв пуловер с кехлибарени ромбчета върху любимата ми бледо бежава риза, разбира се с разкопчани копчета на ръкавите, които са небрежно запретнати нагоре. Никога не виждам лицето ти, то винаги е в сянка, но чувствам погледа ти, виждащ в мен не само жената, но и човекът, който може да те усмихне. Зная, че не си истински, може би дори не съществуваш такъв, а безкрайно различен, но това си ти за мен и дори някога животът да ни срещне, предчувствам, че единственото което ще се случи, е да ти дам лице.
На мъжът, който не познавам лично, но е безкрайно специален за мен.
