Автор Тема: Град на ангели - Мартин Карбовски  (Прочетена 1679 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Don_NUTSO

  • Странник без сърце ...
  • Администратор
  • Гений
  • *****
  • Публикации: 8562
  • Пол: Мъж
  • Choose your destiny!!!
    • Порталът за поезия!!
Град на ангели - Мартин Карбовски
« -: Февруари 24, 2009, 19:29:00 pm »
Град на ангели
(Тервел, 2003)
Текстът е от последната книга на Мартин Карбовски "Пътеписите", издателство "Ciela" 2005 година

Мартин Карбовски

По небо в полуночи ангел летел
И тихую песню он пел
Лермонтов



Ангелите са едни за всички ни. И за осъдените, и за съдниците, и за жертвите, и за убийците, за влогопритежателите и за притежателите на Слънце, и за жестоките, и за слабите, за нищите и важните, за известните и за издирваните, както и за един черен човек и за един бял човек, които седят на една маса и още не знаят кой от тях ще умре пръв. Ангелите са нежното присъствие на Бога, което се чува само когато е тихо, само когато е светло и само когато наоколо има много деца или малки животни. Ангелите говорят само когато някой разсипе сол или когато някой умира наблизо. Тогава те прегръщат силно, така че почти да те уплашат, силно откъм гърба, така както спиш, и ти шепнат с дъха си като ангелски морз, на дълги и къси страшни въздишки. Когато те пуснат от прегръдката си, разтреперан разбираше, че нещо лошо ти се е разминало. Че нещо много лошо не ти се е случило. Че няма да ти се случи. Че дори няма да знаеш какво не ти се е случило, което е по ангелски логично.
     Но понеже ангелите са едни за всички – това значи, че нещо лошо се е случило на някой друг.
     Ако някой иска да издири ангела си, трябва да кара дълго в нощта по някой самотен път – така ангелът те завежда при себе си, освен това завежда самия тебе при тебе си. Самотните пътища у нас са много, но най-много на брой са те в Делиормана. Там пътищата са прави, светът е като чиния, а по ръба на чинията се търкалят звездни кълбета, направени от гореща божа плазма, която свети оскъдно и е доказателство, че светът е направен без смисъл, но трябва да е красив. Там, по кръстовищата, ако постоите дълго време и никой не мине да уплаши ангелите – може и да ги видите – стоят до пътните знаци, пушат цигари без филтър и говорят за хората така, както хората говорят за мачове. Приличат на дрипльовци, които нямат нужда от нищо, а напротив – имат точно това, което търсиш, но още не знаеш как се казва. Някой път престават да бъдат невидими, от невнимание, не се стараят достатъчно, но винаги се стараят да ги види някой, който за тях няма значение. Така може често да ги видите, когато минавате покрай някоя катастрофа, като минавате бавно и когато очите ви са и в асфалта, и по кръвта на асфалта, и по малките стъкълца, разпилени от катастрофата – така, ако хвърлите един поглед на полето или на овразите покрай пътя, може да мернете двама-трима – фигури просто, които седят, никой не им обръща внимание, а и те нищо не си говорят. Това са ангелите на оцелелите, които са имали работа преди малко. А когато се струпа народ, те вече нямат работа и седят и пушат отстрани мълчаливо и гледат да не мислят за архангели или за това какво още по-лошо е можело да се случи. Те, ангелите за това не общуват много с хората, защото знаят какво ще се случи, а хората са досадни и все за това ще искат да ги питат. Тъкмо заради това няма по-мълчаливо нещо от ангелите, питайте който искате. Така, ако тръгнеш на сватба и видиш катастрофа, веднага се сещаш за ангела си и си мислиш, че това, което виждаш, е можело да стане и с тебе. И се чудиш кое е по-страшно – сватба или катастрофа, и се шегуваш ненужно, колкото да минава времето по пътя. Но тайно си мислиш – ако аз бях избързал още малко, на мястото на тази катастрофа сега можеше да съм аз. Оттук минават хиляди коли на ден и тази обърнатата кола можеше да съм аз. А всъщност логиката е обратната – нормално е да се случи точно обратното – именно защото минават хиляди коли, няма как да си точно ти. Случва се само на една. Не че не може да стане, не че не ти е писано, не че няма да ти се случи. Просто не е сега, не е в този момент. Още не са те избрали ангелите.
     Често човек може да обърка ангелите с разни хора, които се явяват по пътя, примерно много лесно може да ги обърка с човек, който носи брадва. Хората си представят ангелите въоръжени с нещо за сечене и леко прегърбени под тежестта на крилата си. Обаче по Делиормана, ако срещнете прегърбен човек с брадва, няма да е ангел, а обикновен циганин, който е тръгнал да сече телеграфни стълбове. Носи една малка и една голяма брадва и като види бетонен стълб, се захваща и го сече като дърво. Точно като дърво стълбът рухва, щото брадвата е прекинала бетона, стълбът си усуква арматурата и пада на земята, обаче още не е отсечен. После циганинът и жена му взимат ножовка и режат арматурата, опухват с един голям чук бетона, за да извадят железните кости на стълба, и ги продават за скрап. Така много стълбове в Делиормана са станали на рошави километрични камъни, защото са рязани високо в основата си и от главите им стърчат на всички посоки железа като развети от вятъра редки кичури. Така циганинът и жена му следват желязната жила вътре в бетона като златотърсачи и понякога освен желязо в разтрошения бетон се намират и други неща – стари монети от живково време, примерно. Казват, че в един стълб цигани намерили човешка ръка със златен пръстен, ама не се разбрало със сигурност, защото ако само ръка бяха намерили циганите, те са щели да се обадят, обаче като имало пръстен на ръката в бетона, защо да се обаждат. Това е единственият начин да разбереш кое е вярно в циганските истории – като има злато, значи историите са верни, ако само ръка са намерили, са щели да кажат на полицая и това вече няма да е история, ами друга работа, просто полицейска работа и щеше да се забрави бързо.
     Ако питате секача на стълбове в тоя край дали някъде има циганска сватба, той ще свали чука, ще се подпре на него и ще помълчи, като дава вид, че мисли. После, като си отвори устата, разбираш, че наистина е мислил, защото ти казва, че сватба не е чувал тази неделя някъде да има, обаче ако потърсиш музиканти, те веднага ще ти кажат къде са сватбите по Делиормана тези дни. Праща те в някакво село, където всички били музиканти, нещо като малка филхармония – цяло влашко село, дето се прехранва като музиканти и всички свирели като “сунай”, славеи сиреч, обаче нито един не бил хващал да държи петолиние. В селото и те се хвалят същото – цял живот, казват, и баща ми, и дядо ми, и неговият дядо са се хранили като музиканти, обаче петолинието не го признават, глезотия е петолинието. Цъкат с език в селото на циганската филхармония, не знаят къде има сватба, обаче не можело да няма някъде. Има някъде, казват селяните музиканти и си кривят главите, за да докарат оня поглед, с който се гледат непознати пътници. След едно дълго мълчание идва един цигански ангел и казва – карайте след мене, брат ми сега е на една сватба, там ще свири, това е вече втори ден, защото циганските сватби са дълги и могат да продължават почти един цял живот.
     Както се случва в живота на хората – те не знаят какво трябва да се случи и през цялото време си мислят, че това или онова е трябвало да се случи. Оказва се, че през цялото време сме обикаляли около сватбата, а тя е била в този град на ангелите, наречен Тервел, където живеят едни от малкото хора, дето знаят истината за света или примерно, че Америка не е открита, а само я дават по телевизията, за да поддържат един доста стар и безсмислен вече заговор срещу човечеството. В Тервел има два хотела, полиция и кабелна телевизия – това са туристическите места, които можеш да посетиш, ако не си осведомен за най-важното. Най-важното в града на ангелите е ангелската махала, нагоре по един хълм, влизаш в нея и колата ти се заобикаля от вечните квартални херувимчета, кафяви на кожа, но с грейнали очи и чешещи се по гърба – там, където най-много ги сърбят крилата.
     Циганета на сонмове те заобикалят, но за разлика от градските циганета, тия нищо не ти искат, така както, ако кацне извънземно у вас, в началото ще се чудиш какво да кажеш, чак после ще се опиташ да му прибереш звездната валута.
     Сватбата е на улицата, до камара тухли е натрупана музикантска техника – йоники, барабани, усилватели и стойки за микрофони. Музиката трещи, тупур, тупур, тупур, тупур... По оградите са накацали стотици хора, народ, който се увеличава с нашето пристигане. Посрещат ни хиляди цигани и човек се чуди кой точно се жени и кой е важният, за да го питаме и да се самопоканим на сватбата. Опитваме се да налучкаме, но нищо не се получава, докато един старец с жълти като слонова кост мустаци не ни пита ние откъде сме. Аз съм, казва, дядото на булката, добре дошли. Викат ми Бай Дядо Ангел... И бай ми викат, и дядо ми викат, да, защото съм много стар... “...и има много злато, злато има...” подвикват по-големите циганета, но се пазят от обсега на Бай Дядо Ангел, който ги гледа на убийство, но после се усмихва. Бай Дядо Ангел е иманяр, обаче вече е остарял и за него всички в махалата казват, че каквото е изкопал, пак е заровил и се е заклел на никого да не казва, защото златото било за земята, не било за хората. “Дали съм копал или не съм, това няма да разбереш нито ти, нит децата ми...”, ще каже по-късно Бай Дядо Ангел. Надълго и нашироко ни разказа как като изкопаеш едно злато и после трябва някъде да го скриеш, защото иначе “някуй чиляк ша та погуби зарад златото”. Затова, ако намериш злато, веднага го закопай някъде, където само ти знаеш. Ако само ти знаеш и не казваш на никого – “мож да си сигурен, че ще та гледат на старо...”
     Златото или митът за него бяха пенсионният фонд на Бай Дядо Ангел – той имаше многобройна непреброена челяд и всички се отнасяха с голямо уважение към него и тайната му, за която все пак има една циганска надежда, че ще бъде споделена в последния момент. Така си представихме как златото на което и да е съкровище просто на всеки 70-80 години вижда за малко слънцето, после пак го скриват, защото ако едно злато не е скришно, то нищо няма да струва.
     Циганите пържеха кюфтета в един голям казан зад скромната къщурка. Менюто се състоеше от две кюфтета и зелева салата, но това ние разбрахме по-късно, когато слязохме вечерта в кооп-ресторанта. В този момент в стаята на бъдещите младоженци цедяха по турски четири жени пред едно огромно корито, пълно с кайма, и месеха кюфтета, които изкарваха навън с месали и ги пускаха в казана, пълен с няколко литра нагорещено олио. Като ги питахме какво е месото, жените казваха – смес, смес. Те нищо не разбираха от въпросите ми и само се смееха на цигански и се подбиваха. Питах ги на шега дали пък в каймата няма кучешко, една от тях се засмя с цялото злато на земята на Тервел или поне колкото е изкопано от нея и каза – ний да не сме китайци... А другата жена, доста възрастна баба, също се опита да каже нещо на български, но излезе “ний кучи вечи не идем...” Явно преди време бабата е изяла доста кучета, но сега се гордееше, и с право, че вече не прави така.
     Булката дойде, булката, илати, илати... Едно момче носеше булката на ръце, но по-късно човек се сеща, че всъщност това момче е младоженецът, просто той още не си е облякъл костюма. Булката е страшно красива циганка, с много руж и много тафта по себе си. Как се казваш, викам й... Нурай, казва тя и гледа надолу... На колко си години... На .....инайси! На колко? – не мога да повярвам аз. На .....инайси съм! Все още смятам, че не съм чул правилно. На тринайси!... вика Нурай и се усмихва като дете, така че да разбереш наистина на колко години е и да престанеш да задаваш глупави въпроси. Нурай е на тринадесет години, дори може би лъжеше малко, за да се изкара по-голяма.
     Бай Дядо Ангел обяснява нещата. Нурай е тервелската Жулиета. Бягала е седем пъти от дома си, за да се вземат с Хасан. Една нощ дошла в дома на дядото и се разплакала. Дядото не знаеше дали е бременна или не, по-скоро не била бременна, милата, той нямаше мисли по този въпрос, но беше в негово право да мисли той какво правят младите и защо. Не мога да я връщам вече..., еми нема начин... Застъпил се дядото за децата. И те взели, че се оженили. Няма аборти, няма сълзи и крамоли, няма шамари и помятания. Просто няма начин, любовта е по-силна от всичко, искаше да каже дядото, но не му стигаха български думи.
     “... Човек ни знай какво има да става, сидим ний с тебе, ти си бял човек, аз съм чер, обаче ангел да си – пак няма да знаеш какво трябва да стани... Защото ако знаехме какво ша стани, щяхме да сме още по-лоши ний хората... Ей примерно аз ако знам кога ше си ида от тая зимя, на тебе веднага ще ти искам нещо, и от знаене секи ден по-лош човек ще ставам... А сега като не знам кога ша умра и ти като не знаеш кога ша умреш и ний с тебе трябва да внимавами какво си праим, аз на твойто и ти на мойто...”
     Булката излезе на улицата в горещия следобед и започна да танцува с приятелките си, деца на по осем-десет години. Тя обаче беше жена и правеше това, от което се страхуват всички жени – да станеш изведнъж жена, по твое решение, по решение на съдбата, любовта и смъртта. Без да чакаш да ти цъка биологическият часовник, без да разсъждаваш като егоист, без да искаш свободата си за сметка на любовта.
     Любовта е като златото, ако се кичиш със нея, някой ще те убие зарад любовта.
     Единственото място, където у нас съществува идея за онзи стария, чуден и омаен морал, онези стари и истински правила, са циганските махали. Отстрани изглежда, че сякаш там сношението е култ и животът омешва любовите така, както това става при животните. Но не е вярно. Единственото място, където жените правят секс само с мъжете си у нас, е циганската махала. Ясно е, разбира се, че и там съседът и баджанакът са живи животни, но правилата са съвсем други. Само смъртта може да раздели този брак между тринадесетгодишната Нурай и момчето Хасан. Изневярата и прелюбодеянието са забранени с бой. Ако жената кръшне, яде ужасен бой и тя знае и се страхува от това. Мъжете, оказва се, и при тях така се създават правила – чуждите булки ги е страх да кръшкат и накрая излиза така, че нощно време единственото място, където може да се прибере мъжът, е в постелята на жената си. Отгоре на всичко това е един наистина мечтан свят, защото в тази ангелска махала жените не мрънкат, не искат да им се обръща внимание, нямат нито една секунда излишно време, а като птици ровят в земята, за да изкарат червейче да нахранят гарджетата си. Нежността между хората не е девалвирала, защото е рядка като златото в земята и никой никого не обича, когато няма време за обич. Нищо по-нормално няма от това да не се правиш, че обичаш, когато не ти е до това. Но когато животът е хубав, някой ден, много рядко, тогава обичането започва да си струва така, както е ценна и мъката. Защото модерният човек и когато е добре, и когато загива, все за любов говори, девалвира онова, за което толкова много мечтае. Честно обичат циганите, а любовта им е един път, другото е от курвите, идете в Тервел да видите.
     Докато булката танцува с часове на улицата, в къщата на Хасан се извършва ритуал, който няма да видите никъде другаде. Това е обличането на младоженеца. Тъпанът и кларинетът влизат в стаята, тя се напълва с мъже и момчета, които държат бира и не вадят цигарите от устите си, а Хасан бавно и тържествено започва да бъде обличан от аркадашите си. Първо панталона, после ризата, после вратовръзката, после сакото. През цялото време едно момче се опитваше с нежни движения да изглади перчема на Хасан, а едно друго момче го пръскаше с парфюм, така щото всички се опияняваха в стаята не просто от бирите си, а от миризмата на сладкия евтин мъжки и цигански парфюм. Описанието на ритуала изглежда бързо, но всъщност той продължи повече от час – момчетата съвсем по цигански спореха кое как се облича, кое как да стои, къде да се сложи парфюм. Всичко това с шеги и много ругатни, но никой не си направи майтап с младоженката.
     Бай Дядо Ангел заплака, когато се стъмни. Каза, че не пие, но вече беше изпил поне шест лимонадени шишета с ракия. Цял ден дядото се пънеше да сглоби една детска въртележка, панаирна такава, която някой докара с каруца на поляната до къщата, но така и не успяха циганите да я сглобят и я оставиха, и отидоха в кооп-ресторанта да си пият. Съвсем се стъмни, и звезди се появиха, стана хладно и пияно време, когато ангелите са си свършили работа и сега просто внимават някой пиян да не се удари лошо. Забелязали сте, че когато някой е много пиян, прави ужасни движения, губи ориентация, пада на глава, ама нищо му няма. Това пак е от ангела на човека, защото когато човек е пиян, на ангела му е по-лесно да го пази. Така се получава някак – трезвият човек сам пречи на ангела си да се грижи за него, докато пияният се доверява на ангела си и нещата стават по-лесно в ангелската работа.
     В кооп-ресторанта, на маси, застлани с вестници и увивна хартия, пред Нурай и Хасан имаше торта и шампанско, а пред всички останали – кръгли кюфтета и зелева салата с много бира и ракия. Музикантите, свирили цял ден, почнаха да гледат уплашено. Преди това казаха, че сватбата няма да е сватба, ако няма бой накрая и винаги музикантите го отнасяли. Просто сватба без бой не е сватба, а бой без падане в тъпана не е истински бой.
     Сватбата беше тъжна и бедна, обаче всички цигани се усмихваха и бяха щастливи като славяни. Циганите, щастливи като славяни, си личат отдалече, защото и те като славяните нямат много зъби в устата си, но за разлика от славяните циганите не се притесняват да се усмихват, когато нямат зъби. Всички се усмихваха, зъбите не правят циганската усмивка, напротив.
     Тръгнахме си от сватбата в Делиормана, когато разбрахме, че някой се опитва да разбие колата ни отвън. Истински и великолепни хора, такива, каквито ги е направил Господ. Докато притеснено обикаляхме около колата, която все пак трябваше да ни закара до ъгъла на познатия ни свят в страната на белите скучни хора, аз вдигнах глава и го видях. Седеше ангелът на една срутваща се стряха и нещо си тананикаше, така щото покрай него звездите и месецът се приближаваха към нас и ставаха на черти. Седеше там, неудобно му беше, тихо пееше и всички го бяха усетили, така че да се възрадват отровените сърца на съдещи и осъдени – нея нощ се женеха Нурай и Хасан и хората гледаха да забравят лошотиите, свои и чужди, едно общо чувство на забрава и прошка ги приобщаваше към радостта на светлия и тъжен празник, сродяваше ги в любовта, възраждаше ги в топлия дъх на природата, великата утешителница на хората. Хората, на които само ангелите им знаят кога ще умрат и какво има да става.



Текстът е от последната книга на Мартин Карбовски "Пътеписите", издателство "Ciela" 2005 година







Взех всичко от живота, наистина всичко. Ако сега Бог ми го отнеме, то тогава сме квит.
Всяко момиче, което имаше късмета да я целуна, спираше живота ми.

Всяка твоя капка кръв, всеки дъх на мен е обречен.

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: Град на ангели - Мартин Карбовски
« Отговор #1 -: Февруари 25, 2009, 17:03:43 pm »
Самата дикция на Мартин Карбовски е толква характерна, че докато четох, вместо мислите ми, ми говореше той. Заслужава си прочита.
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен Adventure

  • Разбирач
  • ***
  • Публикации: 154
  • Пол: Мъж
Re: Град на ангели - Мартин Карбовски
« Отговор #2 -: Февруари 25, 2009, 18:25:42 pm »
Мартин си е Мартин:) Определено е уникален
"Който копае гроб другиму - няма да остане без работа"

Неактивен NoMore

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1022
  • Пол: Мъж
  • The smile in my dream... I Found on your face!
Re: Град на ангели - Мартин Карбовски
« Отговор #3 -: Март 02, 2009, 15:46:50 pm »
Доста интересно, БравУ
Ние сме щастливи тогава, когато за всичко в нас има съответствие извън нас.