Автор Тема: 30 минути (2ра част)  (Прочетена 1583 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
30 минути (2ра част)
« -: Ноември 18, 2008, 12:36:42 pm »
Трябваше да напазарувам някои неща за вечеря. Бях поканила момичетата на домашно парти вкъщи и аз щях да готвя (защо просто не си наех фирма за кетъринг, много добре познавах способностите си на ужасен готвач) и спрях колата си пред кварталния супермаркет. На излизане, с по три-четири торби във всяка ръка, за малко да не се препъна по стълбите и да падна на улицата, когато погледът ми се заби в черната му кола. Неговата, черна, малка, спортна, скъпа барака стоеше право срещу мен сред други себеподобни в ограждението на някаква нововъзникнала автокъща. „Така, така... какво стана моето момче? Май останахме без кола?!?” Ехидна усмивка разцъфна по устните ми. Дотичах до колата си, метнах торбите в багажника, веднага след което ме смъдна – яйцата май бяха най-отдолу... е, нали за това работят автомивките... извадих телефона си и набрах номер, който не бях търсила от много отдавна, почти от края на безумно-младите си години.
- Здравей Дидо.
- Ооо не мога да повярвам кой ме търси... Какво става бе лапе...
- Забрави, кажи ми колата на К. защо е в автокъща до Радемата?
- Теб какво те вълнува?
- Хайде де, кажи ми, заради доброто старо време
- Пари.
- Ясно... Мерси! Ще се чуваме.
Дори не го изчаках да ми каже каквото и да било. Пари! Идеално, значи е позакъсал.
Веднага пресякох пътя и се насочих към малкото черно чудовище. Добре изглеждаше. Спомените ми веднага заиграха неканени. Колко пъти бях карала тази кола. Златните, Албена... оставяше ми ключовете й заедно с ключовете на апартамента, защо ми вярваше толкова много? Същата! Дори и след като онази я кара не беше я разбила много... Оглеждах я от всички страни.
- Да ви помогна с нещо?
Зад гърба ми долетя някакъв хриплив мъжки глас. Обърнах се с най-зашеметителната усмивка на която бях способна. Срещу мене стоеше тънторест, набит господин с позацапан adidas и някакъв невероятно кичозен дебел жълт ланец (съмнителен метал).
- Разбира се. Продава ли се? – кола не ми трябваше. Имах си идеалната за мен, но исках тази, точно тази, защото беше неговата.
- Да, ама кукло, май ще ти дойде скъпа.
- Колко скъпо – усмихнах се аз още по-чаровно
- Амиии като за теб, от мен да мине, 50 хилядарки.
- Моля, айде стига, и двамата знаем, че няма как да й вземеш повече от 40. Познавам колата, знам й недостатъците, няма как да ме метнеш. Ако искаш още сега ще се обадя на механик да я прегледа.
- Я ела до офиса да се разберем, ще измислим нещичко.
Влезнах офиса и след няколко минути излезнах с широка усмивка, бях си купила кола. Обадих се на адвоката си и той пристигна за няколко минути, документи и всичко необходимо стана по експресната процедура. Бях щастлива и особено развълнувана. Притежавах колата на онзи, който ми направи живота черен. Сега тепърва предстоеше веселата част.
Вечерта разбира се беше пълна катастрофа. Изгорих пържолите, маринованите заленчуци се разкашкаха, картофеното пюре стана на бучки, десерта ми по-скоро горчеше отколкото да беше сладък, а на всичкото отгоре цяла вечер не можех да спра да си мисля какво бях направила по-рано през деня. За да спасим вечерта, момичетата предложиха да се разходим някъде да пръснем чар. От кога не бяхме излизали. Работата ме беше погълнала до такава степен, че не ми оставаше време за нищо. Разбира се се качихме в новата ми кола. Като я видяха момичетата много се учудиха.
- Защо ти е тази, след като твоята е много по-хубава
- Въпросът е принципен – усмихнах се аз доволно и се качихме.
Спрях колата пред „рая на позьорите” в града. Всеки, който имаше някакви претенции за VIP докарваше хубавото си и не чак до там прекрасното си дупе тук, за да го разположи удобно на меките сепарета и да погледа дали себеподобните му му отдават заслужената чест да го зяпат и с прикрита (или явна) завист да му се възхищават. Всичко тука беше с цел показност. Нямаше как да не спазя канона на неписаните правила на „висшето” общество – и аз дойдох самоцелно тука за да ме позяпат.
Веднага с паркирането на колата привлякох погледите – хиените разпознаха своето. Каква изненада, когато слезнахме аз и моите момичета от зверчето. Познати физиономии се заозъртаха какво става. Влезнахме в клуба. Музиката се лееше в празните погледи на вече надрусаните и пияни посетители. Тесни бездомни роклички се разхождаха наоколо с надежда все някой да ги забележи и да си ги прибере на тяхното сепаре. Изправени мъже в костюми до бара с чаши в ръце ги оглеждаха и изпиваха с жадни, мръсни погледи, преливащи от похот. Разбира се – през деня видни дейци, труженици за благото на обществото, вечерта развратни деградирали типове, търсещи с какво да заменят скучните си съпруги за нощта в удобно разположения наблизо хотел, предлагащ не само луксозно скривалище но и дискретност срещу съответната подобаваща сума.
Повиках една от сервитьорките и благодарение на една доста тлъста банкнота се освободиха чуднички места за нас. Разбира се имах идея какво би последвало след появата ми на това място, но развитието на събитията надмина очакванията ми.
Като за приятен старт си поръчахме бутилка, после с напредването на времето и пропорционалното нарастване на настроението се наложи да си поискаме втора. Сладко опиянение се разнесе по всичките ми клетки. Алкохол, смях, танци, много цигарен дим и черното петно постепенно се заформи, но стана абсолютно когато почувствах силен удар в лицето, когато се измъквах елегантно към тоалетната.
Осъзнавайки постепенно, че нещо тотално се е объркало, и бавно възвръщайки общата картина, забелязвам срещу мен да стой онази. Най-големия ми враг за любовта на К, някога. подскачаше и се наежваше срещу мен, а ръцете й ги държеше някакъв здравеняк и се опитваше да я успокои. 
- Чудесно... – докоснах устната си, кървеше. Забърсах с ръка каквото можах – Я се успокой! Какво си въобразяваш че правиш?
- Ще те убия, к***а мръсна! Пак си се намъкнала в леглото му! Ще те размажа! Пусни ме бе мухльо!
Другото, което си редеше и не чух. Отворих чантата си, извадих си огледалцето и се погледнах. Тази мизерия ми е разбила устната...
- Виж какво – приближих се аз до нея, искаше ми се да я хвана за косата за по-голяма убедителност, но не ми се искаше да си помислят, че я нападам докато я държат, затова си хванах чантата зад кръста и й просъсках през зъби – да не се обиждаме. Не е твоя работа къде съм се набутала и при кого. Ако толкова си искаш мястото на държанка и привилегиите на общото ползване в племето на бушмени, повярвай ми едва ли има някоя толкова глупава, че да стои на пътя ти. – овладях гнева си и се обърнах.
Излезнах навън – някакво момиченце – кльощаво, недохранено, с хлътнали скули, сякаш доиздълбани от ружа с покъртително кафяв цвят, и дебело очертани розови лъщящи устенца, с дълги до кръста руси с розово коси, някакво пухкаво бяло палтенце, къса до чатала пола, чорапогащник на естествени и (основателно подозирам) неестествени дупки, най-малко 8 сантиметрови токове на лачените си ботушки, които впрочем се вписваха в общата картина на облеклото единствено поради факта, че бяха черни и в допълнение на цялата й гротескна натура, дългата ноктопластика, която очевидно й пречеше да захване здраво някаква отверка, се опитваше да надере новата ми кола. Отегчението ми вече надхвърли всякакви граници. Първо ми разбиха устната, сега някакво малолетно магистрално чучело се опитваше да ме накара да си пребоядисвам колата и то новата. Извадих цигарите си, които все си въобразявах, че мога да спра, но ситуации като тази, ликвидираха всяка капка воля срещу тази гадна отрова. Запалих и с бавна равномерна стъпка се доближих до колата, подпрях се на капака, отворих кутията Davidoff и я поднесох към съществото. То ме погледна. Стана ми тъжно. Огромни, дълбоки сини очи ме гледаха с презрение под зле избрания и нанесен грим – напомни ми за Смийгъл от Властелина на пръстените. Каква пародия беше тя на красотата и здравия разум.
- Цигара – подканих я аз
Тя постоя като вцепенена няколко секунди, в които явно мислеше трескаво. Омразата в очите й омекна.
- Да, благодаря. – извади си една цигара, поднесох й огънче и тя се подпря до мен
- Е, какво става?
- Нищо. Искам да накажа едно прасе.
- Така ли? Защо?
- Заради него съм този парцал. Той ме провали – разбрах я веднага – едно от момичетата, които работеха за него. Реших да не задълбавам повече.
- Нямам нищо против, но защо на моята кола?
- Твоята!?! – тя ме погледна с истинско изумление – не е ли на К... или вие сте поредната му к***а? – „Защо тези жени толкова обичат тази дума???”
Аз се засмях мило. Не исках да печеля антипатиите й.
- Не, съвсем не. Днеска си я купих, явно обаче предишния собственик не се ползва с добро име...
- Никак – тя заби поглед надолу – извинявам се за огледалото.
- Кое?
- Пернах го от яд, огледалото, от другата страна.
- А... добре... няма значение, ще се оправи.
Тя стана и се отдалечи бавно. Нямаше как да й помогна, за нея беше прекалено късно. Можех да помогна само на тези, които сега тепърва тръгваха по нейния път. Аз се спасих навреме, защо и те да не могат. Върнах се при момичетата, за разлика от мен те не бяха и грам изтрезняли. Имах чувството, че дори и не бяха забелязали отсъствието ми. Повиках бармана и го помолих за едно голямо. Устната ми беше подута и тъпа болка пулсираше там, където беше сцепена, но не ми се искаше да развалям вечерта. Седнах кротко на едно място и се замислих над случилото се. Питието бавно си заминаваше. Музиката все повече ме поглъщаше, хората започнаха да стават на сенки, момичетата започнаха да се отдалечават, шумните компании се смееха все по- отдалечено. Светлината се разнесе като мъгла и остана един единствен лъч, който падаше върху единствените ясни контури, които виждах – неговите. От другата страна на бара, на няколко метра срещу мен стоеше К.. Беше хванал чаша, стоеше неподвижно и ме гледаше право в очите. Няколко секунди, минути, часове, не знам, останахме така. Мислите ми изчезнаха, останахме само ние двамата, както едно време, само аз и той. Устните му ме изгаряха по врата, ноктите ми се забиваха в ръцете и гърба му, чувствах дъха му по горещата си кожа, притежавахме се взаимно...
Изведнъж музиката се върна, върна се шума и момичетата станаха отново част от пейзажа. Погледнах ги, усмихнах се и вдигнах чашата си във въздуха за наздраве. Той ми отвърна също с усмивка. Видях го да става и да се насочва към изхода. Явно си тръгваше... Останах до момичетата, исках да си изкараме весело, нямах право да им провалям още веднъж вечерта.
След няколко часа се качих в такси и се прибрах удома. Ровех из чантата си за ключовете, докато се изкачвах по стълбите и когато се изправих пред вратата си, той стоеше седнал на стълбите отстрани и очевидно ме чакаше.
- Какво правиш тук?
- Чакам те... – отвърна той спокойно
- Защо?
- За да поговорим.
- Няма за какво да говорим.
Отворих вратата и щях да я затръшна след себе си, ако той не се намъкна след мен. Не възпротестирах, събух се, оставих си палтото на закачалката и се насочих към тоалетката за да си смъкна бижутата. Той влезна направо с обувките в гостната, ориентира се към минибара, наля си уиски и седна на дивана.
- Поне се събуй, нямам време да чистя след теб, шкафа в коридора има чехли.
- ОК
Събу се. Не че щях да чистя аз, имаше си хора за това, но се сетих една малка случка от миналото.
-  Помниш ли,  бяхме увас, щяхме да правим вечеря за четирима. Аз бях с Р., а ти... с онази... поредната, не я помня как се казваше. Само че тази малка кукла, явно не те познаваше добре (беше хлътнала до уши и само и само да се направи на интересна се държеше някак дръпнато и прекаляваше дразнещо със самочувствието). Прецени, че е чудесна идея да покани свои приятелки, няколко броя, (които разбира се не чакаха поканата да изстине и довтасаха след няколко минути. Чудесно). Ти ги накара да се събуят, но мадам, прецени, че дружките й не могат да стоят само по копринени чорапи върху студените плочки и те накара като не може да стоят с обувките, поне да им дадеш чорапки... при което моето момче, помниш ли как ги заби? – той започна да се смее с глас:
- Абе как да им дам чорапи, като те са поне два пъти по-скъпи от обувките им, това им казах
- Малката умря от срам пред момичетата. Започна да подскача и да кудкудяка в някакво състояние близко до безумие... – Споменът ни разсмя искрено. Аз също си налях едно малко и седнах до него – Винаги си бил голям темерут. Харесва ли ти дома ми?
- Добре си се справила, малката. Харесва ми.
- Вече не съм малката, знаеш го.
- За мен винаги ще си останеш лапе. Моето лапе. Знаеш ли, държах на теб.
Разсмях се с горчилка, заседнала в гърлото, той не трябваше да е тука. Чувствах как изпива силите ми. Толкова много време ми трябваше да се възстановя след него, толкова много да градя след като той мина и събори всички стабилно основи в мен. Сега, само с присъствието му, чувствах как силите на волята ми се топяха като бучка захар в чаша горещ чай.
- Никога не си го признавал
- Но го показвах.
- Така ли? Не см забелязала
- Давах ти всичко свое, имаше дом в моя дом, какво ти е липсвало когато си била покрай мен?
- Да бе, то коя нямаше домът ти като за свой и на коя не си й осигурявал каквото пожелае.
- Е, да... но ти искаше и получаваше нещо, което те не – уважение. За тях не ме е**ше. Но ти винаги си ми беше специална. Виж сега, нещата започнаха както винаги – добро парче, исках те, исках и пари да изкарам от теб, но постепенно премина в една друга графа, премина към хората, които уважавах, казвал съм ти го.
- Когато се почерпеше подобаващо.
-  А кога иначе, нали щях да уроня престижа си ако признаех на някаква келешка, че я уважавам дори повече от хора с които се имам много. Помниш ли една вечер в дупката? – (заведение, което заслужено си оправдава името „Черна дупка”)
- Да... тя беше една единствена как няма да я помня. Отидохме двамата, ти изчезна за няколко минути навън, върна се и вместо да целунеш мен, започна нея. Нормално, дори не ме изненада, тръгнах си.
- Е, после Дидо ти каза какво стана.
- Да.
- Никога до тогава не бях крещял като луд, сред толкова много хора, че обичам някоя. Крещях като обезумял къде си, крещях че те обичам. Добре, че Дидо ме прибра в нас.
- Значи си бил наистина много пиян.
- Може...
- Хайде, стана късно, утре имам да върша много неща. – Станах и светнах лампата. Той също стана, доближи се и ме хвана за брадичката.
- Какво е това? – бях забравила напълно за сцепената си устна
- Подарък. – казах аз с усмивка и сведох поглед надолу.
-  От кого.
-  От нея. – Той погали нежно раната. Дръпнах се назад, не можехме да си позволим да възкресяваме стари страсти. Той продължаваше да е убийствено привлекателен, палеше всяка моя фантазия, беше в спомените ми като невероятен любовник, но си оставаше там. Вече бях друга и не исках да губя себе си отново.
- Кога те докопа?
- Тази вечер. – отговорих аз, докато се оглеждах в огледалото. Погледите ни се срещнаха на повърхността му. Той остана само няколко секунди така, после се наведе и пусна чашата на масата. С ръце в джобовете се приближи до мен.
- Видяла те е с моята кола. Изревнувала е явно
- Искаш да кажеш с моята кола, твоята бивша. Значи знаеш, че сега аз я имам – виждаше самодоволната ми усмивка в огледалото.
- Разбира се, още не беше подписала договора и бях уведомен. Може да съм поизпаднал малко, но има още верни кучета – лицето му остана сериозно.
- А тя защо да ревнува, нали я разкара?
- Сега ще плаща за глупостта да ме прецака. Ще си заработи всички пари, кото дължа заради нея. Може първоначално да ми се наложи да дам апартамента под наем, или да го ипотекирам или да го продам направо, не знам.
- Толкова ли е зле?
- Доста.
- Че сам си си виновен, сам си си виновен, но може би ще измислим нещо. Мога да ти помогна, но това означава, че при първа крива стъпка, ти чупя и двата крака.
- До къде стигнах, да приемам помощ от теб. Кой би предположил, че лапето за което се грижих, сега ще се грижи за мен. – той протегна ръка да ме погали по косата.
- Без сантименталности – обърнах се към него с цялото самообладание на което бях способна. Как исках да ме има в точно този момент. Исках всичко да пропадне за час – два. Да бъда никоя, да бъде никой, миналото да се откъсне от нас, да нямаме бъдеще да има само тук и сега, реалността да се стопи и да ни погълне нищото, в което единствено можеше да има нас. Искаше ми се да имахме шанс. Това желание започна да бушува в мен, ставаше все по-трудно да го удържам, затова отместих погледа си от него, отворих входната врата и го изчаках да излезе. В последния момент се пресегнах и взех от рафтчето до вратата ключовете от колата. Оставих ги в ръката му. Той ме погледна въпросително.
- За доброто старо време, ако не беше ти и неприятностите, които ми навлече, никога нямаше да стигна до тук и нямаше да съм това, което съм. Документите са в нея. Скоро адвокатът ми ще те потърси. – Затворих вратата преди да е казал нещо. Не исках да счете този жест като съжаление или подаяние, исках само да изчистя душата си от стари морални дългове.
Часовникът сочеше 5:25 сутринта. Вече бях премахнала и последните следи от грим, когато телефонът ми изпищя за съобщение: „Другата седмица - Боровец, ела с мен. К.”







A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен mariana_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2788
  • Пол: Жена
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #1 -: Ноември 18, 2008, 16:56:37 pm »
"Исках всичко да пропадне за час – два. Да бъда никоя, да бъде никой, миналото да се откъсне от нас, да нямаме бъдеще да има само тук и сега, реалността да се стопи и да ни погълне нищото, в което единствено можеше да има нас. Искаше ми се да имахме шанс. Това желание започна да бушува в мен, ставаше все по-трудно да го удържам, затова отместих погледа си от него, отворих входната врата и го изчаках да излезе."

Прекрасен начин да изкажеш един интимен момент, който ми е така близък... Продължавай да пишеш и да ме вълнуваш както го правиш всеки път... Целувам те :flyingkiss:
Душата ми легло ти беше...

http://vbox7.com/play:a22607ec

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #2 -: Ноември 18, 2008, 17:27:37 pm »
Благодаря, че не ме пропусна!!! :)

A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен rado

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1273
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #3 -: Ноември 18, 2008, 18:25:21 pm »
 :) Интересни истории разказваш. От живота на висшето общество.

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #4 -: Ноември 18, 2008, 18:59:59 pm »
 :) От живота на маймуните по клоните
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен Annyyy

  • Многознайко
  • ****
  • Публикации: 394
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #5 -: Ноември 20, 2008, 11:40:35 am »
 [inloveee] 3та част?  :)
Noli dicere "Ego te amo".
Permitte mihi ut hoc sentiam!

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #6 -: Ноември 20, 2008, 16:26:04 pm »
Мерси мила Annyyy  :kissoflove:
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен SimonaShtonova

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1727
  • Пол: Жена
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #7 -: Ноември 22, 2008, 00:26:39 am »
Незнам какво да кажа...  [heart__] Изключително много ми хареса и тази част :) С нетърпение очаквам и 3-та.  [gu6] :kissoflove: [gu6]

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #8 -: Ноември 22, 2008, 15:20:40 pm »
 
Незнам какво да кажа...  [heart__] Изключително много ми хареса и тази част :) С нетърпение очаквам и 3-та.  [gu6] :kissoflove: [gu6]

Благодаря за целувките  [gu6] [gu6] [gu6]
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен Dulce_Insoportabla

  • Master
  • ******
  • Публикации: 1407
  • Пол: Жена
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #9 -: Март 05, 2010, 19:02:46 pm »
 [bravisimo] [gu6]

Неактивен Creep

  • Разбирач
  • ***
  • Публикации: 234
  • Пол: Мъж
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #10 -: Март 09, 2010, 23:39:14 pm »
Хм....странно, но и аз искам да видя третата част....а може би трябва да има повече, докато не се появи щастливия край - кой си мисля, че трябва да е такъв  [heart__] [heart__] :flyingkiss: :flyingkiss: :flyingkiss:

Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #11 -: Март 10, 2010, 10:48:20 am »
Хахаха малко не я харесвам тази поредица...

Сигурно ще пусна и третата част, но не зная кога

Благодаря вииии  [inlovee]
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен vanilla_g

  • surreal intention
  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3465
  • Пол: Жена
    • Veritatem dies aperit'
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #12 -: Март 11, 2010, 08:50:48 am »
Прекрасна [heart__]
И аз се зачислявам към нетърпеливите.

"Когато се молиш на Бога, уповаваш се на Неговата милост. Когато се молиш на Дявола - това е сделка - можеш да поискаш всичко. Но в замяна трябва да обещаеш нещо; а Дяволът приема само един залог..."



Неактивен chocolate_fairy

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2346
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #13 -: Март 11, 2010, 09:59:38 am »
Гери, благодаря за милия коментар  [heart__] Ще се постарая да я има и третата част  [inlovee]
A thousand years, a thousand more,
A thousand times a million doors to eternity
I may have lived a thousand lives, a thousand times
An endless turning stairway climbs to a tower of souls
If it takes another thousand years, a thousand wars,
The towers rise to numberless floors in space
I could shed another million tears, a million breaths,
A million names but only one truth to face

Неактивен kisskat

  • Експерт
  • *****
  • Публикации: 957
  • Пол: Жена
  • आपसे प्यार करता
Re: 30 минути (2ра част)
« Отговор #14 -: Март 11, 2010, 17:46:25 pm »
И аз си чакам третата част пък! :) [heart__]
Отрова можеш да държиш ,ако не си убол дланта си .Ако не носиш зло в гръдта си,от злобата ще се спасиш!