Отварям очи и опипвам леглото от лявата си страна. Пак не се е прибрал... и тази нощ. Въздишката ми изтръгва мъката от гърдите, а болката в приседналите сълзи напира да се спусне в поток навън. Трябва да ставам... да бързам... За къде да бързам, за работа, за живота си, който няма да ме изчака, колкото и да се препъвам от бързане.
А навън заваля първият сняг – божествен е! Прозорецът е отворен, а да избягам не мога. Тежи ми клетвата дадена пред онзи, за когото клетвите тежат колкото една секунда в миналото. Поглеждам халката си и ми изглежда някак почерняла. Дали времето е виновно или несбъднатите почерняли от мъка мечти са я украсили с траур? Не мога да заплача. Сълзите само тежат, дълбаят навътре. Какво не му дадох или какво толкова му взех, че не остана до мен, дори брачната клетва на пръста му не го спира? Аз ли се промених, остарях ли или остаря любовта ни?
Главоболието започва да ме разяжда. Мислите ми станаха съвсем катранено-черни и започвам да се чудя едно или много повече хапчета да взема. Да отида ли на работа или да си тръгна въобще... Шишенцето с хапчета е в ръцете ми и така сладко ме мами с обещание за спокойствие. Може би някоя друга би го направила, но не и аз, не и днес. Днес е време всичко да приключи.
Отворих гардероба и извадих дрехите му... ризи, ризи, ризи, вратовръзки и още вратовръзки, същите тези, които аз му обличах сутрин, а тя събличаше вечер. Каква ирония на съдбата. Събирам ги всичките, заедно със саката, панталоните... в голямата черна торба – ето, сега тя да ги пере и глади. Парфюмите му, тези, които аз подбирах, в чието ухание тя примираше от удоволствие – в торбата. Друго не му трябва на един призрак. Телефонът ми звъни. Да, той. Блудният съпруг се сети, че има някой някъде, на който се е обрекъл.
- Да? – отговарям аз безпристрастно
- Довечера сме на вечеря с гостите на конгреса, нали помниш?
- Разбира се.
- Аааа... за снощи... нямаше как да се прибера, едва рано тази сутрин завърших презентацията, не се обадих, не исках да те будя, ще се прибера малко по-късно да си взема душ.
- Разбирам, добре. – какво друго да му кажа?
- Нали знаеш, че те обичам?
- Да знам съкровище – затварям телефона – Само че ти не знаеш, че днес умря моята любов. Хващам телефона и се обаждам да дойдат да сменят ключалката.
Качвам се в колата. Неговите боклуци закопчавам с колана на седалката до мен. Следите по прясно натрупалия сняг бързо се заличават. Помня, че някъде из жабката бях оставила пакет цигари за резерва. Не съм палила от година и нещо, но сега обстоятелствата ми го позволяват, аз си го позволявам. Оставям спокойствието да се справи с разбитите ми нерви. Моля се само да я намеря. Тя е единствения човек, който може да ми помогне. Имайки предвид, че вече е девет, вероятно ще е вече в офиса си. Доколкото съм чувала за нея си заслужавала вниманието и нищо чудно че Томи си я е харесал и избрал за любовница.
Качвам се на третия етаж, където e офиса й и влизам в антрето. Чувалът оставям пред вратата. Секретарката – миниатюрна симпатична брюнетка ме посреща с лъчезарна усмивка:
- Добро утро. Как да ви бъда полезна?
- Добро да е – отвръщам й хладно. Възможно ли е да разговарям с госпожа Димитрова?
- Да, заповядайте в кабинета й, в момента е свободна.
- Благодаря
Влизам в малкия, но иначе луксозно обзаведен кабинет. До бюрото стои изправена висока, млада и ужасно красива жена. Очите й - по-зелени от зелените ми сапфири и искряха също толкова лъскаво като тях. Гъста, дълга, черна, лъскава коса. Стилно облечена в добре скроен костюм в кафяво, разтворено сако, под което прекрасните й гърди се очертават от тясна златиста риза. Едва сега, останала няма и едва ли не с отворена уста започвам да се чудя какво да й кажа. Поне до сега си мислех, че думите сами ще дойдат като я видя, но те нещо се бавеха заради потресаващата изненада. Знаех, че е красива... казваха ми, но и в най-смелите си представи, в които я сравнявах с филмови звезди не я виждах толкова... привлекателна. С влизането ми тя се обръща към мен с искрена въпросителна усмивка и след като не получава нито някаква реплика за която да се хване, нито жест, който да разтълкува, чувам звънкия й глас да ми говори
- Да си призная, не очаквах толкова рано посетители. Заповядайте, седнете
Любезна, лъчезарна... Някак си в мислите си все я виждах... по-... лоша, едва ли не автоматично я поставях доста по-ниско. За себе си аз бях неоправданата, излъганата, тази, която болката извисява, а тя – злата, коварната прелъстителка на чужди мъже.
- Дойдох да говоря с вас по личен въпрос
- Така ли – на лицето й виждам такова спокойствие, което постепенно ме заразява
- Да. Мисля, че дойде времето да поговорим за общите ни интереси
- Имаме общи интереси?
- Все още не, за сега имаме само общ мъж – казвам аз и се изправям от удобния стол. Сега обаче явно тя има нуждата да поседне. Самоувереното й лице се разпада пред очи ми и се преобразява в тъга.
- Да, време е.
- Радваме, че сме на едно мнение. Вижте, не съм дошла да си дърпаме косите, да си крещим или да делим каквото и да било. Бракът ми с Томи приключил още в мига, когато ви е целунал за пръв път, само че аз го разбрах малко по-късно.
- Вижте...
- Не, моля ви не ме прекъсвайте, имаме време да се изслушаме взаимно. Та... идеята с която идвам при вас е единствено да ми помогнете. Имам нужда да знам някои неща, но не искам да ги чувам от измамника, разбирате ме защо му нямам доверие – постепенно възвръщам себе си и от наранена съпруга ставам човек, съдник на собствения си живот – Какво му липсва при мен?
Тя, красива в собствения си самоуверен свят ме поглежда и тягостна въздишка се измъква измежду алените й устни.
- Това, което му липсва на ловеца по време на забранения за ловуване сезон, ако ми позволите да се изразя така. Той е много привлекателен и невероятно самоуверен, на пръв поглед, но като всяко хлапе се нуждае постоянно да се доказва. Не си мислете, че е влюбен в мен, че въобще има някакви намерения към мен. Той е избрал вас за съпруга и държи на брака ви. Никога не е споменавал или намеквал, че желае да ви напуска. За мен той е само гост в живота ми. Пък и предполагам ви е известно, аз също съм женена. Нещата са много сложни.
- За вас или за мен и вашия съпруг?
- За всички ни.
- За мен си бяха доста прости преди да се надушите с Томи. Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против вас, ако не сте била вие, със сигурност щеше да е някоя друга госпожица или госпожа Х.
- Предполагам.
- Вие си подхождате. ако ме изчакате секунда, ще ви го направя не само гост, правете го каквото пожелаете.
- Не ви разбирам?
Отивам и замъквам глупавия черен чувал в кабинета.
- Ето ви го. Изцяло е ваш. Аз не мога да го погледна дори. А как приема ситуацията вашия съпруг?
- Моя съпруг – очите й хлътват в такава вина, която се чете дори в почти невидимите бръчки покрай тях – Той не знае нищо
- Моля ви се, незнае колкото и аз незная, имайте смелост поне да разговаряте и да бъдете откровена. Кажете му за ловния сезон, може би и той ще ви разбере - отварям врата и излизам с натежали, но спокойни мисли. – А да, щях да забравя, днеска сте на вечеря с гостите от конгреса. Не му позволявай да облича вишнево-червената риза, която толкова обича, стои му ужасно – Изваждам халката си и я оставям на бюрото – Може да си я слагате когато си играете на мъж и жена, поне ще е по-реалистично, нали на нея се е обричал.
Оставям вратата отворена, а аз оставам свободна, вече мога да избягам през прозореца.
