Паркирах колата близо до неговия блок, но не бързах да слизам. Имах още малко от цигарата си и докато гледах към оранжевата му тераса и дърпах бавно от грозния дим, си мислех колко пъти бях минавала този път отстрани на блока, през врата и бавно нагоре по стълбите до четвъртия етаж. Виждах в съзанението си как отваря голямата метална врата с думите „айде бе мишле, защо се забави” и се отдръпва да ми направи път. Сладък както винаги, чаровен както винаги, малко изморен и рошав след поредното безкрайно парти, но все пак толкова привлекателен. Сега обаче беше друго. Вече не бях неговото мишле и вече едва ли ме чакаше с такова нетърпение както преди. Исках да запаля двигателя и да избягам с мръсна гас. Какво правих тука подяволите. Не се бяхме чували близо 8 месеца, а днеска просто от нищото ми звънна, помоли ме да се срещнем, не искаше да обясни за какво става дума по телефона, а само каза, че ме чака у тях. А аз, както преди тичах, исках да го видя, исках пак да застанем лице срещу лице, исках да почувствам нещо старо.
Загасих фаса в пепелника, загърнах палтото си, отворих врата и стъпах самоуверено с високото си токче в калта на улицата. „Никога няма да оправят тази улица, нищо че е на центъра... на кой му пука.. мам** му.” Сетих се, че може би червилото ми се е изтрило и хвърлих кратък поглед в огледалото за обратно виждане. Очите ми пробляснаха под черната спирала, червилото ми стоеше перфектно и правеше устните ми по-чувствени и забележими от обикновено, ружът ми дискретно подчертаваше страните ми. Останах доволна, въпреки, че имаше какво още да се желае. Излязох от колата в студения кален ден. Искаше ми се да е лято, да е както преди. „Ето ме отново тука, както едно време, все едно пак съм на 20” Затворих вратат на колата и се отправих към входа на блока. Изкачвах бавно стълбите нагоре, помнех вратите на всеки етаж, нищо не се беше променирло, освен мен. Дали той очакваше да види онова момиче от миналото, недокоснато от времето или си даваше сметка, че може би съм се променила. Спомените ме застигаха по стълбите. Аз се качвах несигурно след него за пръв път когато ме доведе. Беше толкова отдавна но си спомням всичко. Качихме се, събух се, той застана в средата на хола със скръстени ръце и сякаш очакваше да кажа нещо за луксозното обзавеждане, но аз не казах нищо, не защото не бях впечатлена, а не исках да показвам, че мястото наистина ми харесва, не исках да показвам слабост. Той постоя няколко мига в изчакване и като видя, че нищо няма да последва ме заведе на терсата, пихме по едно малко, пихме сокче, говорехме си и после простакът си поиска разни удоволствия. „Моля!?!?!”, изтърсих аз сърдито и станах да си вървя. Не ме остави да си тръгна толкова лесно. Извинява ми се, признава си, че е свикнал момичетата да правят каквото пожелае, дърпа ме за ръкава. Вбеси ме. Дори не ме оставяше спокойно да си обуя сандалите, така че се наложи да си тръгна боса и да ги взема в ръка... После стана такъв какъвто аз го исках. Аз тичах нагоре и той ме гонеше. Аз се заливах от смях и той само ми се заканваше какво щял да направи ако ме стигнеше. После аз вървях мудно нагоре, с недоверие, сама, имах чувството, че запоследно се качвах. И така и си беше, това стана ясно в последствие. Тогава наистина беше последната ми вечер, в която влизах в апартамента му и шестото ми чувство, че ще е за последно не ме излъга. Спомних си, че странното тогава, когато излизах беше, че не се чувствах тъжна, а спокойна. Колко спокойна и щастлива се чувствах тогава.... А сега... незнаех как да се чувствам. Незнаех какво да очаквам. Беше ли се променил в затвора? Или беше станал още по-ужасен? Скоро щях да разбера.
Стигнах до четвъртия етаж. Първо ми направи впечатление, че нямаше поменът на баща му, беше свален. Позвъних на звънеца. Отвътре не се чуваше нищо. Позвъних втори път и зачаках. Тъкмо си мислех, че вероятно е забравил, че ще идвам и е излязъл, когато чух врата на спалнята да се отваря и стъпки да се доближават до вратата. Отвори се. Но на вратата не беше той. Беше Габи един от приятелите му, които често киснеха утях.
- Здрасти Габи, какво става? – погледнах го аз повече от нагло, той много добре разбра защо се държах така, опита се да изкара простодушна усмивка и да ме поздрави, но нещо не му се получи, а аз продължих с въпросите – Къде е той, каза, да дойда, пак ли си играе на нещо, защото ако е така да не ми губи времето, отдавна вече не се познаваме.
- Не, той ей сега ще дойде. Влизай.
- Да, благодаря, ще ми направиш ли кафе? Днеска нямах време да пия, а след два часа трябва да отида до банката и няма да ми остане време.
Събух се и преминах през така добре познатото фоае с огромното огледало на стената. На тоалетното шкафче, където обикновено стояха парфиюмите му, сега виждах предимно женски, естествено от най-скъпата селективна парфюмерия. Изглежда тя никак не жалеше парите му. Преминах през стъклената врата, която беше само от външната страна огледална а от вътрешната се виждаше всичко. Настаних чантата си на единия единичен диван. Съблякох дългото си палто и го закачих на закачалката във фоаето. Съзнавах, че Габи ме оглежда от глава до пети и за това си позволих да погаля самочувствието си като го оставя да се полюбува на идеално скроения ми костюм. Парфиюмът ми се разпръсна из цялата стая и удари в носа Габи.
- Виждам, че се справяш добре.
- Не мисля че това е твоя работа – казах аз студено. Беше минало времето, когато се възхищавах на измамните им пари и на миризливите им маркови дрехи и парфюми.
- Защо се държиш така с мен, сякаш и двамагта незнаем от къде си тръгнала – подметна той злобно
- Габи, не се и съмнявам, че страшно много се радваш, че помниш от къде съм тръгнала, но не мисля, че дори и тогава оценяваше потенциала ми в неговата същност. Аз за разлика от теб не съм стояла пред вратите на богатите в Лондон да прося. Там се чувстваш никой нали? А като си дойдеш тука изведнъж ти пораства работата, като изпъкнеш на фона на общата мизерия с някое позастаряло на запад, но лъскаво у нас возило. – казах аз съвсем отчетливо и бавно, за да оставя всяка дума да се забие в него.
Габи не продължи, знаех, че има какво да ми отвърне и може би щеше да има право, но си замълча. Може би сега нещата наистина се бяха променили и аз не бях повече малката лигла, която се влачеше след тях.
- Кога ще дойде, нямам много време да го чакам. Моля те, донеси ми още захар.
Дочух гласа му от кухнята. Щял да дойде до 10 минути, което мен ме издразни. Аз вече нямах потребност да го чакам. Вече не бях онази, която го чакаше по цели нощи. Защо ли си мислеше, че може да си позволява да ме кара да чакам? Оставих телефоните си на масата и излязох на терасата. Нищо ново, само банката, която строяха тогава отсреща, сега беше завършена и хората влизаха и излизаха. Студът беше толкова силен, изяждаше ме и вероятно старателно изправената ми коса щеше да започне да се начупва от влагата, но какво от това, исках да усетя старите дни на тази тераса. Извадих една от цигарите си, въпреки нещастните ми опити да ги спра, и я запалих. Съвсем като едно време. Стояхме двамата на терасата, пиехме си любимото ни Black Bush със сокче или Redbull и след това гледахме филми. Прииска ми се да избягам, почувствах как нещо старо от мен се опитва да си пробие път и да се настани пак в мен и не знам защо това ме уплаши. Опитах се да се измъкна малко от този топъл спомен като се сетих за нощта в която ме покани да стана свидетел как се лигави на бившата си – красивата и общата. Този спомен определено ме отрезви. Загасих наполовина изгорялата си цигара в пепелника и с чувство, че съм се отървала от нещо старо се отправих към врата. А там беше той. Стоеше подпрян на касата и ме гледаше тихо и безизразно. Определено това не беше в негов стил. Та той е шумен човек, трябваше да започне да кряка: „Ей, к’во става бе бритчет”... – най-любимата му гнила фраза. Как въобще съм го търпяла?!?!? Мухльо!
- Не изглеждаш добре, да не си поумнял – попитах аз жлъчно и го побутнах да се отмести за да мина. Първата ми инстинктивна реакция беше да го прегърна и да го попитам „какво става мило, защо си такъв?”, но това беше само за части от секундата, все пак до преди малко си спомнях прелестната Стела и той на дивана в задушевна пиянска прегръдка и лигава целувка.
- Как е? – беше единственото, което ми каза той.
- Ти ми кажи, за какво ме извика?
- Изглеждаш... бомба. – той ме огледа с лека усмивка отгоре до долу и одобрително остана с отворена уста.
- Предполагам, щом и ти го оценяваш. Но нямам време да си говорим как изглеждам. Давай направо. И не си мисли, че нещата са както преди. Вече не съм онази която познаваше, предупреждавам те, така че ако си мислиш, че ще те забавлявам за да не ти е скучно, нека да си спестим сцените, да си пожелаем всичко хубави и да си ходя.
- Чакай малко. Ще ти кажа, просто исках да ти кажа, че изглеждаш наистина добре и ти отива.
- Габи, къде ми е кафето? Може ли да пуша вътре. Ти отказа ли окончателно цигарите? – бях смекчила тона си, нещо страшно много ме изнервяше. Самия факт, че се бях върнала тука след толкова заричания „Никога повече”.
- Да пуши си, аз не пуша след като ги отказах преди време, палил съм, но не съм започвал отначало.
- Ето ти кафето – каза Габи зад гърба ми, как само ме дразнеше.
- Благодаря, Габи – обърнах се аз и се завъртях с многозначително въпросителни очи. – Сега можем ли да говорим. Погледнах часовника си и се замислих, че не мога да си позволя да остана повече от 20 минути.
- Знаеш какво стана с мен – каза той, докато се излягаше на широкия диван.
- Всъщност подочух защо не ми се обади онзи следобед, след като се видяхме в центъра и се разбрахме да се видим, после и подочух какво става тука увас... как можеш да живееш спокойно тука? И после подочух какво мнение имат някои от приятелите ти, за случилото се и да ти кажа ми стана мъчно за теб, както беше „патрон” тука изведнъж май всички те предадоха. А?!? Нещо такова знам, нищо повече, а и не ме е интересувало да знам повече. Според мен ти дойде времето да си смениш приятелите. Малко по-стойностни хора си намери и няма да умреш сам като куче.
- Да... Общо взето така беше. Сега е ред за отмъщения. Трябва ми твоята помощ.
- Това не е моя работа, това са си е твое отмъщение, аз иамам да отмъщавам само на теб, но мисля, че си достатъчно наказан, а аз съм в разцвета на живота си. Ако ти бях ядосана още щях да ти помогна и после щях да прецакам и теб, но не ми се занимава въобще. Май само ти не си чул това: Обичах те и не искам пак да се замесвам с теб.
- И няма да ми помогнеш? Аз ще отмъстя за предателството, а ти за пумията, която са изляли по твой адрес, какво ще кажеш?
- Никак не ме съблазняваш. Отдавна не ме притесняват тея червеи. Те и сега си говорят от завист, но не мога да ги спра, нека си говорятт, лоша реклама няма, още повече, че хората като ме опознаят, знаят за какво става дума. Тази твоята, големи номера ти завъртя, заболя ли те? Или ти знаеше и нямаше нищо против да ти се подиграват „най-близкоте ти приятели”?
- Аз точно за нея искам да ми помогнеш. Дочувам, че имаш познати, аз след тея шест месеца в затвора позагубих позиции, а имам да събирам пари, а нямам никой зад гърба си.
- Ти майтапиш ли се? Да не съм луда. Едва се измъкнах от тинята в която ме насади.
- Дабре, разбитрам те,
- Това ли е всичко?
- Ами, да в общи линии.
- Тогава ще вървя. Пожелавам ти успех. – станах да си вземам нещата, когато той се опита да ме спре.
- Чакай, няма ли да останеш да си поговорим, как си, какво правиш?
- Забрави, вече не сме си приятелчета, не че сме били, но сега го няма и смешното ни подобие на връзка, каквато и да беше тя.
- Стига де.
- Няма какво повече да ти кажа, тръгвам, че имам работа, а ако искам да се задържа където съм сега, трябва да съм коректна, дума чието значение ти препоръчвам да научиш.
Отидох до коридора, обух си прекрасните ботуши на висок ток. Станах още по-висока от него и изпитах някакво превъзходство. Помолих го да ми подаде палтото и чантата.
- Чао и успех! Габи, все същия си си, поздрави хубавичката си съпруга от мен, знам, че ще я смъдне. Чао момчета. – затворих вратата зад себе си. Жалко смамо, че нямах чувството, че е за последно.
