Отново вълци вият към Луната.
Часът е пик... На Злото му върви.
Промъква се... Пътеката позната
засипана е с рози и бодли.
Танцуват странни сенки и се мятат
искри от злобни, огнени очи.
Дърветата гротескни клони клатят.
Не казвай нищо. Моля те! Мълчи!
Изгубени сме с теб в гората дива.
Как тъмно е... И колко ме е страх.
Подай ръка! Гушни ме силно!...Сива,
самотна птица в клоните видях.
Очите и ме гледат - грозни, лоши.
Големи са и светят с пламък бял.
Ужасен крясък... Перушина роши
перверзен вятър, моя страх презрял.
А как се смее?!...Просто ме убива!
Сърцето ми в гърдите бие в шок.
В прегръдка ме завий! От студ изстивам.
Да спрем за миг под този бор висок.
Изглежда ласкав. На смола ухае.
И клоните му са зелени. Не е лош.
Хралупа има. В нея ще ни скрие.
Там сухо е. И топло, като в кош.
Ръцете ти са нежни. Притисни ме
до своите гърди! Сърцето в тях
за мен тупти. Побързай! Целуни ме!
За миг поне забравям своя страх.
Заспивам в скута ти.Ти смел си.Ще ме пазиш.
Над моя сън ще бдиш с любов и страст.
И ти си като мен и Злото мразиш.
Над нашата любов то няма власт...
Зелено... Златно... Първи лъч пробива
душата черна на див, горски свят.
Със съсък, вой кошмарът си отива.
От слънцето очите ти блестят
и нищо, че е светло - още малко
ще полежа в ръцете ти. Покой
изпълва ме - такава крехка, малка...
А ти си силен - истински герой!
Когато силно се обичат двама,
дори да се изгубят в зла гора -
това не е беда, кошмар, ни драма.
От всичко ни опазва Любовта.
