В човешката история преди всички велики събития е бил правен важен и съдбоносен избор. Пълководци, политици, хора със всевъзможни занимания са заставали на брега на Рубикон. Много от тях са се оттегляли мирно и тихо, но по- смелите са заявявили “Жребият е хвърлен”. Смислено ли е да поемеш по пътя на риска? Рисковано ли е да избереш? Един от основните проблеми, анализирани при разглеждането на Ботевото творчество е именно въпросът за избора, и доколко рискът да избереш е оправдан.
Изборът в Ботевото творчество може да бъде видян по няколко различни начина. Първо, като избор на лирическият Аз, който поема по страшния, но славен път на борбата. Той е готов да жертва най- ценното си в името на идеите си. От друга страна, съществува и друг избор – изборът на мнозинството да седят безучастни, да търпят поробителите и да плащат дана на робството. Народът прави изборът да мълчи – казано другояче, да бездейства. И оттук, съществуват и няколко аспекта на риска. Азът рискува да загуби всичко, което някога е обичал – майка, баща, братя, либе. Рискува дори своя собствен живот. Народът, от своя страна, рискува никога да не се освободи, и още дълги години да търпи робските неволи. Разкривайки тези два избора и последиците, до които водят, Ботев дава адекватна оценка на ситуацията от онова време и убедително показва на колебаещите се пътя, по който трябва да поеме българският народ – пътя на смелостта, пътя на героизма, пътя на Азът.
Още в Майце си” започва да се разкрива изборът, направен от лирическия Аз. Става ясно че той е оставил близките си и в момента е далеч от тях, за което искрено страда. Като единствена цел героят си поставя да се върне при майка си, при баща си и при братята си. Но има нещо над семейството и то го кара да направи своя избор, въпреки непреходната обич, която изпитва към тях. Дори любовта на първото либе не е способна да повлияе по какъвто и да е начин на героя – “в тез гърди веч любов не грее / и не можеш я ти събуди”. Това е именно любовта към родината – “Отечество мило любя / неговият завет пазя;”. В “Хайдути” е разкрит момента на избора през очите на малко момче – героят е готов да се бори за свободата на страната си, да стане хайдутин. Той демонстрира непримирим дух, силна воля и обич към родината, които не му позволяват да се примири със съдбата си на овчар. Но като че ли най- ярко остава в паметта на читателя сбогуването от “На прощаване”. Там е формулиран точно изборът на Ботевият аз, а именно”че станах ази хайдутин, / хайдутин, майко, бунтовник”. И така, изборът е ясен – да тръгнеш по трънливия път на борбата за национално освобождение.
Също така прозрачен е и рискът от това изключително хуманно и похвално начинание. Нещо повече, този риск е напълно осъзнат – не веднъж героят заявява, че “може млад да загина”, “пък... каквото сабя покаже”,”паднал съм с куршум пронизан”и т.н. В “Майце си” вече сме свидетели на резултата от поетия риск да избереш - “та скитник ходя злочестен ази / и срещам това, що душа мрази?”. В “Странник” е разкрита още по- жестока картина. Поелия по пътя на борбата млад човек се завръща обратно при семейството си, за да получи блянуваната награда – мила прегръдка от майката, здрава прегръдка от баща и братя, нежна целувка от любимата. Вместо това, обаче, той чува трагични вести, повечето мили и драги нему неща са завинаги погубени. Но като че ли най- силно въздействаща е картината от “Обесването на Васил Левски”. Левски е фигура, със сигурност позната на всеки един българин. Тук трагизмът на избора прониква най- мощно у читателя, защото пак за всеки българин е ясно, че съдбата, сполетяла този български герой е наистина жестока, тя е истински исторически факт, а не литературна измислица. А и Ботев претворява този така жесток момент по изключително въздействащ начин – всичко е зловещо, мрачно, “и студ, и мраз, и плач без надежда / навяват на теб скръб на сърцето”. Страда цяла България, но нейният “единствен син” не ще диша от нейния въздух веч... Ето, ясно личи какво рискува човек, избирайки този път – рискува да загуби близките си, да умре млад, сам и неизпълнил целите си докрай.
Има, обаче, и друга страна на риска – риска да спечелиш, да се прославиш, да станеш герой и ако “сабя покаже”, да постигнеш чистата си цел. Този път е видян най- вече в “Хайдути”, “На прощаване” и “Хаджи Димитър”. В “Хайдути” виждаме единия аспект на положителната страна на изборът да си хайдутин. Ако и да бъдеш убит, то ти оставаш в паметта на хората, като дори има нещо повече – помни те цялата българска земя – “песента ще се пронесе / от гори и по долища - / горите ще я поемат, / долищата ще я повторят”. В “На прощаване” е разкрита още една част от мечтаната картина – тук са вече либето, майката, другарите. При тях води пътят, тръгнал пак от там и минал през хиляди препятствия. Защото в крайна сметка “пътят е страшен”, но тои е и “славен”... И което е още по- важно, истинският герой не умира – “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. И като че ли до тук спират всички съмнения в правотата на избора. Поемеш ли по този път, ти не ще загинеш веч, за теб ще се пеят песни, ще се разказват легенди, и от уста на уста ще се носи само “Жив е той, жив е”... Както Левски казва “Ако спечеля, печеля цял народ. Ако загубя, губя само себе си...”. Самата кауза е толкова чиста и свята, че въпреки огромните шансове да загинеш си струва да се жертваш и поне да се опиташ да отвоюваш свободата. И дори малката надежда, че това е възможно, оправдава изборът на героя.
В “Елегия” най- добре може да бъде видян и другия избор - избора на народа - “Сочи народът, и пот от чело / кървав се лее над камък гробен; /... / А бедният роб търпи, и ние / без срам, без укор, броиме време, / ... / чакаме и ний ред за свобода”. Той поема по пътя на бездействието и очакването за свобода, търпи и се оставя на произволът на съдбата. С други думи, този избор е сходен с това да не избираш изобщо, просто да седиш и да очакваш бъдещето си, да се оставиш на произволът на съдбата. “Мълчи народа!” заявява азът, сякаш разочарован от това, че народът не избира да направи нищо. Трагичното тук е, че въпреки възможността ако всички се обединят да постигнат целта си, никой нищо не прави. Защото, в крайна сметка, изборът на народа е равносилен също на смешно съпричастие. В “Смешен плач” дори е пародиран този избор, да съчувства на всички, но сам да не прави нищо. Съпричастността към чуждото страдание и същевременно спокойствието пред своето собствено говори или за лицемерие, или за липсва на каквато и да било смелост. И точно за това изборът в случя е неоправдан – той е дори много по- рискован от изборът на юнака. Защото в случая народът рискува бъдещето на цялата нация, своето собствено освобождение, но и свободата на децата си, свободата на идните поколения... И ако се върнем пак на думите на Левски, ако бъде направен този избор то не ще загубиш само себе си, а ще загуби целият народ...
По принцип, изборът е еквивалентен свободата, защото избира само свободния. И то не задължително свободния по закон и документ, а човекът със свободен дух и свободна мисъл, защото никой не може да ограничи мислите ти. И рискът, който така или иначе съществува, е риск, който всеки свободен човек трябва да е способен да приеме, защото иначе свободата губи своят смисъл. Ако не можеш поне веднъж да избереш, т.е. да се престрашиш да се възползваш от свободата си, то ти цял живот ще си роб. Ботевият герой има силата и смелостта да направи своя избор, рискувайки живота си, и да даде пример на народа си, да покаже кой от двата пътя е верния. Днес, десетки години по-късно пред нас вече не стои изборът, извезан на знамето – “Свобода или смърт”. Но едно все още можем да изберем нещо – да пазим и славим имената на героите, които са ни дали свободата, която имаме днес, да не мълчим, а да ги възпеем, показвайки на целия свят, че сме горди че сме българи!
