Автор Тема: Рей Бредбъри - Чичо Айнар  (Прочетена 2945 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен `Fallen_Angel`

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3731
  • Пол: Жена
  • Докато адът замръзне...
Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« -: Септември 23, 2008, 22:25:23 pm »
Разказът е част от книга, но за пръв път го прочетох в "100 разказа", която наскоро беше издадена  [inlovee]



 ЧИЧО ЕЙНАР

— Ще отнеме само минутка — рече добрата жена на чичо Ейнар.

— Отказвам — заяви той. — И това ми отнема само секунда.

— Цяла сутрин съм се трудила — настоя тя. — А ти отказваш да ми помогнеш, така ли? Кани се да вали.

— Нека си вали — извика чичо Ейнар. — Нямам намерение да ме удари гръм само за да изсуша дрехите ти.

— Но ти го правиш страшно бързо.

— Повтарям ти, отказвам. — Огромните му брезентови криле нервно се разшаваха на гърба му.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха закачени току-що изпрани дрехи. Чичо Ейнар презрително ги завъртя в ръце.

— Значи все пак се стигна до това — горчиво измърмори той. — До това, до това, до това.

След всички дни и седмици на търсене, през които се беше носила на ветровете над земи и места, които не бяха съвсем подходящи, Сеси най-после бе открила пуста къща. Тя го прати там да си търси жена и убежище от невярващия свят и чичо Ейнар се оказа захвърлен във фермата.

— Не плачи, пак ще намокриш дрехите — каза жената. — Поподскачай, изсуши ги, и всичко ще свърши за миг.

— Изсуши ги — ужасно обиден я имитира той. — Дано загърми, дано завали!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля. Толкова пране… Ще трябва да го просна вътре…

Това го убеди. Ако мразеше нещо, това бяха накачени из стаята дрехи — човек трябваше да се провира под тях. Той разпери огромните си криле.

— Но само до оградата на пасището — каза чичо Ейнар.

— Само! — извика тя.

Завъртане… той подскочи и крилете му заплющяха в хладния въздух. Понесе се ниско над фермата, повлякъл след себе си въжето с дрехите, за да ги изсуши с въздушната струя от полета си.

— Дръж!

Той се върна и просна сухите като прясна пшеница дрехи върху чистите одеяла, които бе опънала жена му.

— Много благодаря!

— Ха! — викна той и отлетя да помисли под киселата ябълка.

Красивите копринени криле на чичо Ейнар висяха като морскозелени платна зад гърба му и шумоляха, когато кихаше или се завърташе прекалено бързо.

Мразеше ли крилете си? Нищо подобно. На млади години винаги беше летял нощем. Нощите бяха време за крилати мъже. Денят криеше опасности, винаги бе крил и винаги щеше да крие, ала нощем, о, нощем той се рееше над далечни земи и още по-далечни морета. Без да го заплашва нищо.

Ала вече не можеше да лети нощем.

На идване към тази проклета нещастна ферма беше изпил прекалено много червено вино. „Ще се оправя“ — мрачно си каза той, докато под утринните звезди летеше над огрените от луната хълмове. И тогава… от небето…

Синя Божия или природна мълния! Електрически стълб, невидим до последния момент на тъмния фон на нощта.

Като пате в кълчища! Страхотно цвъртене! Лицето му почерня от огньове на Свети Елм. Той отблъсна пламъците с могъщо размахване на криле и падна.

Сблъсъкът му с огряната от луната поляна произведе звук като от грамаден телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано на другата сутрин. Мокрите му от росата криле трепереха. Още беше тъмно. На изток се опъваше бинтът на изгрева. Скоро бинтът щеше да се покрие с петна и полетите щяха да са забранени. Не му оставаше друго освен да се скрие в гората и да изчака в най-дълбоките гъсталаци, докато следващата нощ скриеше размахването на крилете му в небето.

И така го откри бъдещата му жена.

През деня, който бе топъл, младата Брунила Уексли беше излязла да издои една изгубена крава — носеше сребърно ведро, вървеше из храсталака и молеше невидимата крава да се прибере, защото иначе вимето й щяло да се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата най-вероятно ще се прибере, когато наистина се нуждае от доене, не занимаваше Брунила Уексли. Това беше повод да се разходи из гората и да подъвче глухарчета и когато се натъкна на чичо Ейнар, правеше тъкмо това.

Заспал край един храст, той приличаше на мъж под зелен покрив.

— О! — трескаво рече Брунила. — Мъж. В палатка. Чичо Ейнар се събуди. Палатката се разгърна зад гърба му като голямо зелено ветрило.

— О! — ахна Брунила, търсачката на крави. — Мъж с криле. Да, да, най-сетне. Сеси каза, че ще те прати! Ти си Ейнар, нали?

Беше страхотно да видиш крилат мъж и тя бе горда да се запознае с него. Заговори го и след час вече бяха стари приятели, а след два Брунила съвсем престана да обръща внимание на крилете му.

— Изглеждаш посмачкан — отбеляза тя. — Дясното ти крило е доста зле. По-добре ми позволи да се погрижа за него. И без това няма да можеш да летиш. Сеси каза ли ти, че живея сама с децата си? Аз съм нещо като астроложка, изключително странна и чудата, почти смахната. И, както виждаш, много грозна.

Той заяви, че било тъкмо обратното и че нямал нищо против смахнатите.

Но дали не се бояла от него, попита чичо Ейнар.

— По-точно е да се каже, че ти завиждам — отвърна Брунила. — Може ли? — И с предпазлива завист погали големите му зелени ципести криле. Той потръпна и попрехапа език.

И не му оставаше друго освен да отиде в дома й, където Брунила щеше да намаже с мехлем синините и — о, божичко! — изгарянето между очите му.

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Предизвиках небесата! — отвърна чичо Ейнар и ето че стигнаха във фермата й, без да забележат, че са извървели два километра, тъй като не откъсваха очи един от друг.

Е, денят изтече, после друг. Дойде време, когато чичо Ейнар й благодари на прага и й каза, че трябва да си върви. В края на краищата Сеси искаше той да се запознае с много други подходящи кандидатки в далечната страна преди да реши къде да свие криле и да се засели.

Беше тъмно и чичо Ейнар трябваше да измине много километри до следващата ферма.

— Благодаря ти и сбогом — каза той, разпери криле, понечи да отлети в здрача… и се блъсна право в един клен.

— О! — извика Брунила и се втурна към безжизненото му тяло.

Това реши всичко. Когато след час се свести, той разбра, че никога вече няма да лети нощем. Бе изгубил деликатното си нощно осезание. Крилатата телепатия, която му посочваше стълбовете, дърветата и кабелите на пътя му, ясното зрение и нагласата, които го водеха между скали, кули и борове — всичко беше изчезнало. Нямаше го и далечния глас на Сеси. Онзи удар по лицето му… сините електрически пламъци го бяха лишили от осезание, може би завинаги.

— Как ще се върна в Европа? — жалостиво изпъшка чичо Ейнар. — Ако искам някой ден да отлетя там?

— О — забила очи в пода, рече Брунила Уексли. — На кого му трябва Европа?

И те се ожениха. Церемонията бе кратка, макар и малко объркана, ала свърши добре. Чичо Ейнар стоеше до булката си и си мислеше, че няма да посмее да отлети обратно за Европа денем, единственото време, през което виждаше нормално, защото се боеше да не го видят и застрелят, но това вече нямаше значение, тъй като Брунила беше до него и Европа все по-малко го привличаше.

Нямаше нужда да вижда много добре, за да лети право нагоре или да се спуска. Затова бе съвсем естествено в първата им брачна нощ да вземе Брунила и да я издигне в облаците.

В полунощ един фермер на осем километра от дома им погледна нагоре и видя слабо сияние и пращене.

— Мълнии — заключи той.

Двамата се спуснаха във фермата едва призори с росата.

Бракът прихвана. Тя страшно се гордееше с крилете му и й беше приятно да си мисли, че е единствената жена на света, омъжена за крилат мъж. „Коя друга може да се похвали с такова нещо? — питаше огледалото си Брунила. И отговорът гласеше: — Никоя!“

Чичо Ейнар, от своя страна, откри вълшебна красота, скрита под лицето й, дълбока нежност и разбиране. Внесе някои промени в храненето си, за да се приспособи към нейния начин на мислене, и внимаваше да не събаря с криле порцелановите съдове и да не разлива газениците. Също така промени режима си на сън, тъй като и без това не можеше да лети нощем. Тя на свой ред подреди столовете така, че да са удобни за крилете му, и му говореше неща, които му харесваха.

— Всички живеем в пашкули — каза Брунила. — Аз съм замесена от обикновено тесто. Но някой ден ще разперя криле, не по-малко здрави и красиви от твоите!

— Ти отдавна си ги разперила — отвърна чичо Ейнар.

— Да — трябваше да признае тя. — И зная точно кога се случи това. В гората, когато търсех една крава и открих палатка! — И двамата се засмяха, и в този миг някаква скрита красота я изтегли от грозотата й като меч от ножница.

Що се отнасяше до децата без баща, три момчета и едно момиченце, които бяха толкова жизнерадостни, че сякаш имаха криле, те изникваха като отровни гъби в горещ летен ден, за да помолят чичо Ейнар да седне под ябълката, да ги полюлее с криле и да им разкаже диви нощни приказки за младост и небесни пътешествия. И той им разказваше за ветровете и облаците, за това какво е в устата ти да се топи звезда, за вкуса на планинския въздух, какво е да си камъче, хвърлено от връх Еверест, превръщащо се в зелено цвете, разперващо криле точно преди да потъне във вечния сняг!

Такъв беше неговият семеен живот.

И ето че този ден чичо Ейнар седеше под дървото, нетърпелив и груб, не защото го искаше, а тъй като след дълго чакане така и не бе възвърнал своето нощно осезание. Унило отпуснат, той приличаше на зелен летен слънчобран, зарязан след края на сезона от безразсъдни летовници, доскоро търсили убежище под неговата сянка. Нима вечно щеше да виси тук, изпълнен със страх от летенето, освен като сушилня на дрехи за своята добра жена или като люлка за децата в знойните августовски дни? Боже мили! Мисли!

Неговата единствена професия, летенето, изпълняване на семейни задачи по-бързо от бурите, по-светкавично от телеграфите. Стрелваше се като бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце.

А сега? Горчивина! Крилете на гърба му потръпнаха.

— Тате, полюлей ни — каза дъщеричката му.

Децата стояха пред него и се взираха в мрачното му лице.

— Не — отсече той.

— Полюлей ни, тате — каза големият му син.

— Денят е студен, скоро ще завали — отвърна чичо Ейнар.

— Духа вятър, тате. Той ще издуха облаците — отбеляза вторият му, съвсем мъничък син.

— Ще дойдеш ли да ни гледаш, тате?

— Бягайте, бягайте — рече им Ейнар. — Оставете татко да помисли.

И отново потъна в спомени за стари небеса, нощни небеса, облачни небеса, всякакви небеса. Нима бе обречен да лети над пасищата от страх да не го видят как чупи крилете си в плевника или как се блъска в оградата? Ха!

— Ела да ни гледаш, тате — помоли момиченцето.

— Отиваме на хълма — прибави едното момче. — С всички градски деца.

Чичо Ейнар захапа юмрука си.

— На кой хълм?

— На Хълма на хвърчилата, разбира се! — едновременно извикаха те.

Той ги погледна.

Всяко от децата притискаше голямо хартиено хвърчило към задъханата си гръд. Лицата им бяха окъпани в очакване и руменина. В ръчичките си стискаха кълбета бяла връв. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ивици.

— Ще пускаме хвърчила! Ела да гледаш!

— Не — повтори чичо Ейнар. — Ще ме видят!

— Можеш да се скриеш и да гледаш от гората. Искаме да ни видиш.

— А хвърчилата? — попита той.

— Сами си ги направихме. Знаем как.

— Откъде?

— Ти си нашият татко! — мигновено извикаха те. — Оттам!

Чичо Ейнар ги огледа.

— Празник на хвърчилата значи, а? — Да!

— Аз ще победя — заяви момиченцето.

— Не, аз! — възразиха момчетата. — Аз, аз!

— Господи! — изрева чичо Ейнар и скочи с оглушително плющене на криле. — Деца! Деца, обичам ви, обичам ви!

— Какво? Какво е станало? — Малчуганите заотстъпваха.

— Нищо! — извика Ейнар, разпери криле и отново ги сви. Бам! Те се удариха едно в друго като цимбали и въздушната струя повали децата на земята. — Имам го, имам го! Пак съм свободен, свободен! Огън в комина! Пера на вятъра! Брунила! — викна той към къщата. Жена му надникна навън. — Свободен съм! — повтори Ейнар, зачервен и висок. — Слушай! Не ми трябва нощта! Вече мога да летя денем! Отсега нататък ще летя всеки ден, всеки ден от годината, и никой няма да разбере, никой няма да ме застреля, и… и… но, Господи, губя време! Гледайте!

И пред очите на смаяното си семейство той грабна памучната опашка на едно от хвърчилата, завърза я за колана си, хвана кълбото връв, захапа единия му край между зъбите си, даде другия на децата си и полетя във висините заедно с вятъра!

И дъщеря му и синовете му се затичаха по поляните, като размотаваха връвта в дневното небе, пищяха и се препъваха, а Брунила стоеше на верандата, махаше с ръка и се смееше и знаеше, че отсега нататък семейството й радостно ще тича и лети.

Децата стигнаха до далечния Хълм на хвърчилата и спряха, стиснали кълбото връв в нетърпеливите си, горди пръстчета, като теглеха, насочваха и дърпаха.

Градските хлапетии дотичаха със своите малки хвърчила, пуснаха ги на вятъра и видяха голямото зелено хвърчило, което се носеше в небето.

— О, о, какво хвърчило! — възкликнаха те. — О, о! Искам и аз да си имам такова! О, какво хвърчило! Откъде го взехте?!

— Татко ни го направи! — извикаха гордата дъщеря и двамата чудесни синове, възторжено задърпаха връвта и тътнещото хвърчило в небето се понесе и описа грамаден и вълшебен възклицателен знак в един облак!

 


http://www.chitanka.info/lib/text/8183/16#textstart







Ако ще се давиш, не се мъчи в плитка вода.[/center]

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #1 -: Септември 24, 2008, 10:12:20 am »
:) Рей Бредбъри, няма друга такава магия :)
Let your soul be your pilot

Неактивен `Fallen_Angel`

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3731
  • Пол: Жена
  • Докато адът замръзне...
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #2 -: Септември 24, 2008, 11:37:37 am »
Ти ме запали по него с "Вино от глухарчета"  :)

Благодаря...  [cvetee]


Чудя се да пусна ли още малко от самата книга [mhmm]
Ако ще се давиш, не се мъчи в плитка вода.[/center]

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #3 -: Септември 24, 2008, 11:44:05 am »
:)
аз ти благодаря, този разказ ми беше непознат до днес :)

ще се радвам да има още ;)
Let your soul be your pilot

Неактивен `Fallen_Angel`

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3731
  • Пол: Жена
  • Докато адът замръзне...
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #4 -: Септември 24, 2008, 12:33:27 pm »
Глава 18
ПОБЪРЗАЙ ДА ЖИВЕЕШ

Мадмоазел Анжелина Маргьорит може и да беше странна, за някои — чудата, за мнозина — кошмарна, ала определено бе загадка на обърнатия наопаки живот.

Тимоти научи за нейното съществуване много месеци след онова величествено, паметно, щастливо Завръщане.

Защото тя живееше, съществуваше или според окончателния анализ се криеше в сянката на голямото дърво, зад което имаше плочи с важни за Семейството имена и дати. Дати от времето, когато моряците от Испанската армада бяха слезли на ирландския бряг при местните жени, за да заченат момчета с тъмна и момичета с още по-тъмна коса. Имената напомняха за веселите времена на Инквизицията и кръстоносните походи — деца, които щастливо яздеха по мюсюлмански гробове. Някои камъни бяха по-големи от другите и бяха поставени в чест на вещиците от един масачузетски град. Плочите се бяха изправяли на местата си, когато Къщата бе приемала обитатели от други векове. А какво лежеше под тях знаеха само един малък гризач и един още по-малък паякообразен.

Ала името Анжелина Маргьорит накара Тимоти да ахне. То меко се плъзгаше по езика. Истинска красота.

— Кога е умряла? — попита той.

— По-скоро попитай — поправи го бащата — кога ще се роди.

— Но тя е била родена много отдавна — възрази момчето. — Не мога да прочета датата. Определено…

— Ако можеш да се довериш на моите уши и мозък — прекъсна го високият мършав мъж на масата, който от час на час ставаше все по-висок, по-мършав и по-блед — тя определено ще се роди истински след две седмици.

— Колко дни са две седмици? — попита Тимоти. Бащата въздъхна.

— Провери. Тя няма да остане род камъка си.

— Искаш да кажеш…

— Стой нащрек. Когато надгробната плоча затрепери и земята се раздвижи, най-после ще видиш Анжелина Маргьорит.

— И ще бъде ли толкова хубава, колкото името си?

— Богове, да. Нямам търпение старата вещица да се подмлади и да си върне красотата. Ако имаме късмет, тя ще е кастилска роза. Анжелина Маргьорит чака. Върви да видиш дали е будна. Хайде!

Тимоти се затича — единият му мъничък приятел бе на бузата му, вторият — под елека му, третият го следваше.

— О, Арах, Мишок, Ануба — викна той, докато бързаше по коридорите на старата мрачна Къща, — какво иска да каже татко?

— Тихо — прошумоляха до ухото му осемте крака.

— Слушай — разнесе се ехото от изпод елека му.

— Отдръпни се — каза котката. — Пусни ме да водя!

И когато стигна до гроба с избелелия, гладък като моминска буза камък, Тимоти коленичи и долепи ухо с невидимия тъкач вътре към хладния мрамор, за да могат и двамата да чуват.

Момчето затвори очи.

Отначало: каменна тишина.

И пак: нищо.

Тъкмо се канеше смутено да скочи на крака, когато цъкането в ухото му каза: „Чакай“.

И дълбоко под земята чу нещо, което му заприлича на изтупкване на погребано сърце.

Пръстта под коленете му три пъти бързо запулсира. Тимоти падна по гръб.

— Татко не ме е излъгал!

— Да — разнесе се шепот в ухото му.

— Да — повтори косматата топка под елека му. Ануба замърка.

Да!

Не се върна при избелелия надгробен камък, защото беше толкова страшен и тайнствен, че Тимоти се разплака, без да знае защо.

— О, нещастната жена.

— Не е нещастна, миличък — каза майка му.

— Но тя е мъртва!

— Но тя отдавна е мъртва. Търпение.

И все пак не можеше да отиде при нея, затова прати приятелите си да послушат и да се върнат при него.

Туптенето на сърцето се ускорявало. Земята нервно треперела. В ухото му се изтъка килим. Джобът на блузата му се гърчеше. Ануба тичаше в кръг.

„Наближава времето.“

И после през една дълга нощ след току-що отлетяла буря мълния прониза гробището, за да открие празника…

И Анжелина Маргьорит се роди.

В три часа през нощта, призрачната нощ, Тимоти погледна през прозореца и видя процесия от свещи да осветява пътеката до дървото и надгробния камък.

С чадър в ръката, бащата погледна нагоре и даде знак. Паникьосан или не, Тимоти трябваше да присъства.

Когато пристигна, Семейството вече се беше събрало около гроба, всички със запалени свещи.

Бащата подаде на Тимоти малка лопата.

— Някои лопати заравят, други копаят. Ти ще си първият, който ще започне да разрива пръстта.

Тимоти хвърли лопатата.

— Вдигни я — каза бащата. — Хайде!

Момчето заби лопатата в гроба. Прозвуча пресекливо изтупкване на сърце. Надгробният камък се пропука.

— Добре! — Бащата също започна да копае. Другите го последваха — и накрая момчето видя най-красивия златен сандък на света с кралските кастилски символи на капака. Извадиха го и с много смях го положиха под дървото.

— Как могат да се смеят? — проплака Тимоти.

— Скъпо дете — отвърна майка му. — Това е триумф над смъртта. Всичко се обръща с главата надолу. Тя не е погребана, а отгребана, чудесно основание за радост. Донеси вино!

Той донесе две бутилки и напълни десетина чаши, вдигнаха ги и десетина гласа прошепнаха:

— О, ела, Анжелина Маргьорит, като девойка, момиче, бебе, и оттам към утробата и вечността преди Времето!

Сандъкът се отвори.

И под капака имаше пласт от…

— Лук?! — възкликна Тимоти.

И наистина, пролетно зеленият лук покриваше всичко като буйна трева от нилските брегове и изпълваше въздуха с острия си мирис.

А под лука…

— Хляб! — ахна Тимоти.

Шестнадесет самунчета, току-що изпечени, със златиста коричка като капака на ковчега, а отвътре се носеше ухание на тесто и топла фурна.

— Хляб и лук — каза най-старият чичо под своя египетски саван, опрян на една градинска саксия. — Аз посадих този лук и хляб. За дългото пътуване не по течението на Нил към забравата, а обратно към изворите му, Семейството, и после към времето на семето, нара с хиляди пъпки, по една съзряваща всеки месец, заобиколени от живот, милиони, молещи да се родят. И така?…

— Хляб и лук. — Тимоти се присъедини към усмивките. — Лук и хляб!

Извадиха лука и хляба и видяха паяжинно було, което покриваше лицето в ковчега. Майката даде знак.

— Тимоти?

Той отстъпи назад. — Не!

— Тя не се страхува да я видят. Не бива да се боиш да я видиш. Хайде.

Тимоти хвана и дръпна.

Булото се вдигна във въздуха като бял дим.

И там лежеше Анжелина Маргьорит с лице, обърнато към светлината на свещите, със затворени очи и уста, обгръщаща едва забележима усмивка.

И тя бе радост, наслада, прелестна играчка, опакована и доставена от друго време.

Светлината на свещите замъждука при гледката. В отговор Семейството позна земетръс. Възклицанията наводниха въздуха. Тъй като не знаеха какво да правят, те се възхищаваха на златистата коса, на прекрасните високи скули, на извитите като лъкове вежди, на малките съвършени уши, на доволната, ала не и самодоволна уста, свежа от хилядолетния сън, на нежните хълмчета на гръдта й, на дланите й, като махала от слонова кост, на крачката й, толкова мънички и молещи да бъдат целувани, че сякаш нямаха нужда от обувки. Мили Боже, те щяха да я отнесат навсякъде!

Навсякъде, помисли си Тимоти.

— Не разбирам — каза той. — Как е възможно?

— Възможно е — прошепна някой.

И шепотът идваше от устата на това оживяло създание. — Но…

— Смъртта е загадъчна. — Майката погали Тимоти по бузата. — Животът — още повече. Избирай. И независимо дали ще се разпаднеш на прах в края на живота, или ще стигнеш до младост и ще се върнеш до раждането и по-рано, това е доста странно, нали?

— Да, но…

— Приеми го — вдигна чашата си с вино бащата. — И тържествувай за това чудо.

И Тимоти наистина видя чудото, тази дъщеря на времето, с младежко лице, което ставаше все по-младо, да. Тя сякаш лежеше под бавно и спокойно течащ поток от бистра вода, която обливаше страните й със сенки и светлина, трепкаше по клепачите й и пречистваше плътта й.

В този момент Анжелина Маргьорит отвори очи. Те бяха нежносини като деликатните венички по слепоочията й.

— Е — прошепна тя. — Това раждане ли е, или прераждане? Всички тихо се засмяха.

— Едното или другото. Другото или нито едно. — Майката на Тимоти протегна ръка. — Добре дошла. Остани при нас. Съвсем скоро ще заминеш, за да изпълниш възвишеното си предопределение.

— Но… — за кой ли път възрази Тимоти.

— Никога не се съмнявай. Просто бъди.

С час по-млада, отколкото преди минута, Анжелина Маргьорит хвана ръката на майката.

— Има ли торта със свещички? Това първият ми рожден ден ли е, или деветстотин деветдесет и деветият?

В търсене на отговора се изпи още вино.

Залезите се харесват, защото изчезват.

Цветята се харесват, защото увяхват.

Ничиите кучета и котки се харесват, защото скоро няма да ги има.

Това не са единствените причини, ала в сърцето на утринните приветствия и следобедните смехове лежи обещанието за сбогуване. В сивата муцуна на старото куче виждаме прощаването. На умореното лице на стар приятел четем дълги пътувания без завръщане.

Така беше и с Анжелина Маргьорит и Семейството, но главно с Тимоти.

„Побързай да живееш“ бе мотото, извезано на един огромен килим, по който вървяха или тичаха всяка минута на всеки час от деня, през който прелестната девойка изпълваше живота им. Защото пред погледите им тя се подмладяваше от деветнадесет на осемнадесет и половина, а после и осемнадесет и една четвърт, макар да протягаха ръце, за да спрат това безкрайно и красиво обратно развитие.

— Почакай ме! — извика веднъж Тимоти, видял, че лицето и тялото й се топят от красота на красота, като запалена свещица, която не престава да гори.

— Хвани ме, ако можеш! — И Анжелина Маргьорит се затича по поляната, следвана от разплакалото момче.

Уморена и с много смях, тя падна и го зачака да се строполи наблизо.

— Настигнах те — извика той. — Хванах те!

— Не — нежно възрази Анжелина Маргьорит и стисна ръката му. — Никога, скъпи братовчеде. Слушай.

И му обясни:

— Известно време ще съм на осемнайсет, после на седемнайсет и шестнайсет, и, о, Тимоти, докато съм на тази възраст, бързо трябва да си намеря любим в града, мимолетна любов, и не бива да разкривам, че идвам от този хълм и тази Къща, а да се наслаждавам преди да стана на петнайсет, четиринайсет и тринайсет, сетне на невинните дванайсет преди да започнат тръпките и да потече кръвта, и след това на единайсет, щастлива в неведението си, и на десет — още по-щастлива. И ако някъде по дългия път назад, Тимоти, ние с теб успеем да се хванем приятелски ръка за ръка, да свържем тела в радостта, ще бъде чудесно, нали?

— Не те разбирам!

— На колко си години, Тимоти?

— На десет, струва ми се.

— А, да. Значи наистина не разбираш.

Изведнъж тя се наведе и така го целуна по устата, че тъпанчетата му се спукаха и го заболя мекото място на черепа.

— Това дава ли ти известна представа какво ще пропуснеш като не се влюбиш в мен? — попита Анжелина Маргьорит.

Тимоти се изчерви. Душата му изскочи от тялото му и побягна.

— Почти — прошепна той.

— Накрая ще трябва да си отида — каза тя.

— Това е ужасно! — извика момчето. — Защо?

— Трябва, мили братовчеде, защото ако остана твърде дълго на което и да е място, с месеците ще забележат, че през октомври съм била на осемнайсет, през ноември — на седемнайсет и шестнайсет, по Коледа — на десет, напролет — на две и една, и сетне съм потърсила някаква плът, която да ми стане майка, и съм се скрила в утробата й, за да посетя онова Завинаги, от което всички идваме, за да видим Времето и да изчезнем във Вечността. Така е казал Шекспир.

— Нима?

— Животът е гостуване, допълнено със сън. Тъй като съм различна, аз идвам от съня на Смъртта. Бързам да се скрия в съня на Живота. Идващата пролет ще съм семе в медената пита на някоя девойка/съпруга, готова за сблъсъци, зряла за живот.

— Наистина си странна — призна Тимоти.

— Много.

— Имало ли е много като теб от началото на света?

— Поне на нас са ни известни малцина. Но нима не съм щастливка, да се родя от гроба и сетне да ме погребат в лабиринта на някоя малка невеста?

— Нищо чудно, че другите празнуват. Толкова много смях и вино! — възкликна Тимоти.

— Нищо чудно — съгласи се Анжелина Маргьорит и се наведе, за да го целуне отново.

— Почакай!

Късно. Устните й докоснаха неговите. Тъмна червенина плъзна по ушите му, опари тила му, счупи и излекува краката му, разтуптя сърцето му и заля цялото му лице. Мощен двигател заработи в слабините му и умря безименен.

— О, Тимоти — рече тя, — колко жалко, че не можем истински да се срещнем, ти — на път към своя гроб, а аз — към сладката забрава на плътта и възраждането.

— Да — потвърди момчето, — жалко.

— Знаеш ли какво означава „сбогом“? Означава „Бог да е с теб“. Сбогом, Тимоти.

— Какво?!

— Сбогом!

И преди той да успее да се изправи, Анжелина Маргьорит бе изтичала в Къщата, за да изчезне завинаги.

Някои казваха, че по-късно я видели в селото почти седемнадесетгодишна, седмица след това — в един град в другия край на окръга, откъдето си тръгнала на шестнадесет, после в Бостън. На колко? На петнадесет! И накрая на кораб за Франция, дванадесетгодишно момиче.

Оттам историята й потъва в мъгла. Скоро се получи писмо с описание на петгодишно дете, което няколко дни останало в Прованс. Един пътник от Марсилия видял двегодишно момиченце, което се смеело в ръцете на млада жена и бъбрело нещо нечленоразделно за някакъв окръг, град, дърво и Къща. Но това, заявиха други, били врели-некипели.

Последната вест за Анжелина Маргьорит дойде от един италиански граф, който минаваше през Илинойс. След като се наслади на храната и вината в една странноприемница в средните части на щата, той разказа за забележителната си среща с някаква бременна римска графиня, чиито очи имали цвета на очите на Анжелина и устните й били като тези на Маргьорит, и притежавала душевното сияние и на двете. Ала и това сигурно бяха глупости!

Пепел при пепелта, прах при прахта?

По време на една вечеря със Семейството Тимоти попи сълзите си със салфетката си и каза:

— Анжелина означава „ангел“, нали? А Маргьорит е цвете?

— Да — потвърди някой.

— Добре тогава — промълви момчето. — Цветя и ангели. А не пепел при пепелта. Прах при праха. Ангели и цветя.

— Да пием за това — казаха всички.

И пиха.
Ако ще се давиш, не се мъчи в плитка вода.[/center]

Неактивен ivorysoul

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 2478
  • Пол: Жена
  • No one is an island
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #5 -: Септември 24, 2008, 13:21:49 pm »
:) ще ми се да си я намеря тази книга, в най-скоро време
Let your soul be your pilot

vOsYcHnA_pRiNcEsA

  • Гост
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #6 -: Септември 24, 2008, 13:31:29 pm »
Бря, даже на мен взе, че ми хареса. [oops]

Неактивен `Fallen_Angel`

  • Master of disaster
  • *******
  • Публикации: 3731
  • Пол: Жена
  • Докато адът замръзне...
Re: Рей Бредбъри - Чичо Айнар
« Отговор #7 -: Септември 24, 2008, 13:44:40 pm »
:) ще ми се да си я намеря тази книга, в най-скоро време


Изчерпана наличност във всички книжарници. Затова си я четох онлайн тази нощ... Мисля че съм оставила някъде линка из първия пост :)


Бря, даже на мен взе, че ми хареса. [oops]

Бря!  [oops]
Ако ще се давиш, не се мъчи в плитка вода.[/center]