Иска ми се да споделя една болка в мен, която не заглъхва с времето. Това е поредната позната история, но разликата този път е че това е моя история. Това, което я прави универсална сме ние, вечно младите сърца, търсещи любовта, мамени, горени, изтерзани и въпреки това вечно живи и силни да продължат напред.
Снощи в съня ми дойде демон от миналото. Всяка от нас има по един такъв – красив, галантен, нежен и очарователен и демоничен в цялото си това великолепие. Моят беше един от най-злите. Когато се запознахме беше като паднал ангел, Теодор, дар от боговете, загубено дете протегнало ръчички за помощ, Как да не се поддам? И до ден днешен обвиняам себе си за разбитото си сърце. Защо бях толкова сляпа да не открия какво всъщност имах пред себе си – лъжец от първа класа, неверник и нечестивец. Дали защото бях малка и наивна или защото той умееше да се преструва, не знам, паднах в лъжите му без дори да усетя в какво се забърквах. Той изпи всичко от мен, аз му позволих. Първо ми отне илюзиите, че мога да бъда щастлива с него. Не беше чак до толкова хитър, че да покрие миналото си в малкия град. Хората говорят, а аз все още имах слух, но нямаше кой да възприеме чутото... и въпреки, че съмнението се промъкна в мен, любовта ми заглушаваше всичко чуто и всеки съвет на верните ми приятелки. После ми отне наивността, и нямаше как да не я вземе след като открих не моя тениска на нощното шкафче от моята страна на нашето легло или поне така си мислех. Оказа се, че през цялото време леглото си е било само негово и той си е играел да решава с коя да го споделя. Накрая и вярата ми взе, че все пак съществува истинският мъж, за който съм мечтала, защото проваляше всеки мой опит да продължа напред с някой друг.
И така моя дар от боговете се оказа не толкова дар. И не в това е същината на проблема. Това което не мога да проумея е защо не търся вина в него, защо съм му простила всичко дори без да размишлявам над това. Защо не изпитвам гняв срешу него, след цялата тази болака която изля върху мен, след всичко, което направих заради него, след като вървях срешу себе си и хората, които заслужаваха да уважавам, само да застана зад неговите интереси. Не получих и много в замяна на вярността си, няколко усмивки и малко нежност, когато беше в настроение. Струваше ли си? Сега след като освободих сърцето си казвам, че си заслужаваше. Той ми даде много повече отколкото може да си представи. Нещата които научих покрай него ми спестиха толкова много житейски опит, толкова много отговори ми даде на бъдеши проблеми. И сега стоя и си мисля колко много съм му благодарна, че ме научи да живея и да стигна по-близо до себе си.
Снощи той се върна, върна се в съня ми. Седна тихо до мен на земята в стаята и ме погледна право в очите. Не казах нищо, какво можех да му кажа, а имаше толкова много.
- Ралка, трябва да ми помогнеш
- Знам – всъщност незнаех, дори останах изненадана, но нямаше какво друго да кажа. Знаех много добре историята, разбира се, но помощ от мен?!? Той заминава, оставя апартамента и колата си на нея, която считаше за своя вечна жена, а тя дори не изчака да истине мястото му в леглото му и приюти някакъв бивш. „Всичко се връща” си пее Джъстин Тимбърлейк, ама кой да го чуе, нали Теди? Всъщност май и аз имам малка вина за това. Когато вече не бях толкова сляпа и погледнах по-далеч от идеята за нас, видях и другите хора, видях и нея, разбрах каква роля играеше в живота му преди мен, повреме на мен и се досещах, че и след мен ще е така, и споделх с него, въпреки себе си и болката ми, че са си лика прилика и ако не си я вземе ще е жалко да се загуби такава хармония. „Ти за мен си това, което е тя за теб” – бях добавила в същия онзи разговор. Така и не разбра тогава какво искам да му кажа, а дали и сега не го осъзнава, не знам. Той направи своя избор, очевидно, а сега се връща при мен за помощ.
- Ти също ме предаде – каза ми той и погледна в страни замислено. Мисля че за пръв път го виждах такъв.
- Сега не е моментът да говорим кой кого, защо и как, Какво искаш от мен?
Отговор не чух, алармата на часовника ми ме стресна. Отворих очи, бях си в леглото а на пода на земята нямаше никой. Той никога няма да ме остави да събера себе си напълно след него. Може би никога повече няма да го видя, но има нещо, което все още виси между нас, нещо недоизказано, нещо с цел в моя живот. Аз съм от хората които вярват, че няма случайности и каквото и да се случва има някаква мисия.
Моят дар от боговете не беше най-прекрасният, беше дори и болезнен. Всяка от нас или поне повечето, сме го получавали и сме го изживявали за собствена или чужда сметка. Не мога да си обещая, че ще стоя далече от него, не мога да обещая, че няма да мисля за него, няма как да избягам. С него съм обвързана по силата на греха. А както казва моя приятелка „грехът е грях и той е вечен”.
От любовта често боли, и тази болка е сладка, защото през нея минава пътят към себепознанието. Аз съм благодарна на тази моя нещастна любов, благодарна съм на болката, която изживях, благодарна съм, защото отвори широко очите ми за света и мен.
