Влача се през счупените отломки на душата си.
Сюрреалистичен, пустинен пейзаж.
По коленете ми кръв от парчетата стъклени -
червен пясък... Погребана страст.
Не мога да дишам...Маранята от безразличие
задушава всеки мой дъх...
Колабирам - миражите са толкова истински.
Протягам ръце, а между пръстите ми ...само прах.
Кой отрови водата в оазиса?!
Кой небето ми превърна в черна стена?
Блъскат се в нея опитите ми за оцеляване,
за полет, за нежност... Нямам власт.
Нищо от мен не зависи,
не мога да си изпрося светлина.
Моля се...Аз ли съм това?!
Гордостта ми ме заряза,
отвратена избяга и ме остави сама.
Колко пъти може да се лепи нещо счупено?
Нищо от него не става , нали?
Всеки път е по-грозно, безнадеждно и глупаво.
Всеки път се променям...Всеки път тази болка
до дъното на сърцето ми се забива, убива ме...
Всеки път ми личи...
