И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.
-------------------------------------
Пак ли там, при звездите, нещо се случи
или спря да тупти на Земята сърцето?
Някой грабна съня ми и го заключи
в пещерата през девет земи, та в десета.
Зад прозореца - бяла мъгла. Преизподня -
като в лош филм светът
е забягнал нанякъде
и забравил за мен.
По прозорците потни
аз сама си рисувам порои и вятър,
и прегръдки, и всичко, което потъна
в тази страшна мъгла,
в този ден невъзможен -
нещо там, при звездите ли пак се обърка?
А във ъгъла
страшно
мълчи
телефонът.
------------------------------------------------
Все такава любов ли ще ме връхлита -
сто библейски потопа се изляха върху ми,
небесата сто пъти на прах се разбиха,
и не стигаше въздух...
и се давех сред думите...
Но защо, боже мой, всеки път оцелявах
и все имаше бряг, а на него - самотник;
сто спасени живота - и пак отначало -
сто отплували лодки. Целувки за сбогом.
Сто потопа над мен -
сто спасени удавници.
/Късно нощем как страшно
болят стоте рани./
Ах, къде ли е Ной, синеокият странник -
да ме вземе на кораба си
и да остана.