Автор Тема: Таня Пенчева  (Прочетена 1621 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Тя

  • Разбирач
  • ***
  • Публикации: 259
  • Пол: Жена
    • Някъде над покривите на града...
Таня Пенчева
« -: Юли 19, 2008, 09:30:15 am »
А ГЛАСЪТ ТИ ВАЛИ КАТО ДЪЖД...

А гласът ти вали като дъжд
      и е мокра косата ми,
и ухае на пролет, на пръст
   и на влага, разпукнала клоните...
Как вали, боже мой,
   аз усещам дъха ти тук някъде,
но във този порой
   вече нямам очи за посоките.
За какво ми е синият ден
      със бонбонени улици
и небето, избръснато гладко,
      без никакви облаци,
и дъга за какво ми е -
   с тази шарена рокля на уличница.
В мен гласът ти вали като дъжд.
         И съм цялата мокра.

ОБИЧ

    И боли, и е светло, и хубаво -
    късна есен - ръждясват листата.
    Разтопи се сезонът на влюбените,
    но в ръката ти още е лято.
    Ситен дъжд, голи пейки и улици,
    и прозорци със длани студени...
    С теб боли и е страшно. И хубаво.
    А не става за стихотворение.


ТЯ

    Отива си. Отива си и плаче.
    Прегръща те, но все пак си отива.
    До прага има още седем крачки -
    оттатък е земята на щастливите,
    които населяват своя остров
    и даже не усещат, че те има,
    не те сънуват в юлските си нощи
    и нямат кръв по устните от името ти.
    Не я целувай - тя ще си отиде,
    макар че седем крачки са безкрайност.
    На твоя материк е само миналото,
    отвъд е все пак някакво начало.
    Ключът ще се стопи върху дланта й.
    Остава миг - сега ако извикаш,
    преди да е прекрачила през прага,
    тя няма да си тръгне вече никога...
    ... със глас на нощна птица е вратата.
    Две токчета през улиците пусти
    заглъхват. И заплака тишината.
    От името й свети кръв по устните ти.

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=221&LangID=1







...и един мармот завива шоколада в станиол...

Неактивен diadia

  • Новак
  • *
  • Публикации: 36
  • Добрата Фея
Re: Таня Пенчева
« Отговор #1 -: Март 19, 2009, 23:55:13 pm »
И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.
-------------------------------------
Пак ли там, при звездите, нещо се случи
или спря да тупти на Земята сърцето?
Някой грабна съня ми и го заключи
в пещерата през девет земи, та в десета.
Зад прозореца - бяла мъгла. Преизподня -
като в лош филм светът
    е забягнал нанякъде
и забравил за мен.
По прозорците потни
аз сама си рисувам порои и вятър,
и прегръдки, и всичко, което потъна
в тази страшна мъгла,
в този ден невъзможен -
нещо там, при звездите ли пак се обърка?
А във ъгъла
страшно
мълчи
телефонът.
------------------------------------------------
Все такава любов ли ще ме връхлита -
сто библейски потопа се изляха върху ми,
небесата сто пъти на прах се разбиха,
и не стигаше въздух...
         и се давех сред думите...
Но защо, боже мой, всеки път оцелявах
и все имаше бряг, а на него - самотник;
сто спасени живота - и пак отначало -
сто отплували лодки. Целувки за сбогом.
Сто потопа над мен -
           сто спасени удавници.
/Късно нощем как страшно
         болят стоте рани./
Ах, къде ли е Ной, синеокият странник -
да ме вземе на кораба си
         и да остана.
"Няма нищо по-голямо от малките неща...."