Ще те срещна ли някъде, някога,
нима ме плаши неизвестността?
Как така ме обсеби, за Бога,
тази тъжно-упорита мечта.
Или ме е страх, че си илюзия,
изваяна от поетична самота,
че вече съм подминал твойта улица
преследвайки измислена следа.
Не... страх ме е, че не ще посмея
да почукам на поредната врата
или в последния момент ще онемея,
ще смръзна с вдигната ръка
и не ще имам глас да те извикам...
страхувам се, че ще е така...
страхувам се, че вече свиквам,
да живея без да мисля за страха