Помръква светлината...
Нямам сили.
Как с голи пръсти
се копае в твърда пръст?!
Стоиш пред мен -скала.
Стена от камък.
От груби думи,
безразличие
и мъст...
Не те затрогват
кървавите длани,
които ти протягам
през сълзи.
Ти властелин си,
господар,
тиранин.
За грош продаваш ме
на гордите си дни.
Не искам да те слушам!
Ти раняваш... душата ми.
Разкрих ти я...
Защо?!
Не ме разбираш,
плюеш в мен,
заставяш
кръвта ми да изстива.
Юда... Зло.
Умирам всеки път,
когато гневен
захвърляш ме във ъгъла.
Крещиш.
Аз имам нужда
да си нежен,
нежен,
нежен...
Обръщаш гръб...
Къде ли ще вървиш?!
Не искам
всяка грешка да ми сочиш.
Не искам да ме учиш,
че света
е грешен,
долен,
кален
и порочен.
Аз искам
да си вярвам в любовта.
Отварям ти душата си...
Ще плача,
когато пак я стъпчеш
с груб ботуш.
Но аз не мога да съм друга.
Ти ми значиш
от всичко повече.
Не искам да си чужд.
Дори да ме разкъсаш
на парцали,
от всяко късче
пак ще блика светлина.
Боли от думите ти -
ледени кинжали,
но всяка твоя грубост
ще простя.
Сарказъм - не?!
Недей!!!
Ела, вземи ме!
Защо се криеш
зад циничния си смях?
До кръв ръцете си
ще нараня,
но ще намеря
сърцето в тебе.
Не, не ме е страх
от болката,
от твоята присъда.
Обичаш ме!!!
Посмей го отречи!
С цинизъм криеш,
че ме искаш лудо.
Лудо...
Без мен не можеш.
Слей се с мен!
Мълчи...