Автор Тема: Весела Люцканова  (Прочетена 1419 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Gentiana

  • Модератор
  • Мъдрец
  • *****
  • Публикации: 13717
  • Пол: Жена
  • VULNERANT OMNES, ULTIMA NECAT!
    • Нежност На Неверница
Весела Люцканова
« -: Май 16, 2008, 11:24:00 am »
Заложник на самия себе си

Навремето приличаше на Аполон. Нямаше жена, която да не го загледа с възхищение. А и той се възхищаваше от себе си. Минеше ли край витрина или огледало, не пропускаше да се зарадва на отражението си. Висок, строен, с атлетична фигура и красиво лице, той бе знаел, че красотата е най-голямото му богатство.
Единственото му богатство.
Защото се бе родил в бедно семейство и бе последната издънка след четирима братя и една сестра. Никой от тях не можеше да се мери по хубост с него.
Разбра силата си още от дете. Богати хора го канеха на богати вечери. Сам. Искаха и да го осиновят, но родителите му бяха непреклонни, щяха да отгледат децата си с труд и лишения, но до себе си.
На осемнайсет вече никой не можеше да го задържи никъде. И той се огледа, оценил високо единственото си богатство. Красотата… тя щеше да му даде всичко, от което го бе лишил произходът му.
На двайсет се ожени.
Запозна се с бъдещата си жена на плажа в Санта Моника. В нейните очи се видя отново като Аполон. Тя притежаваше все още свежест въпреки многото си години и най-вече притежаваше милионите на току-що починалия си съпруг. И беше жена, която знае какво иска и как да го постигне. И не си губеше времето, още на третата нощ тя му предложи, а той прие. Край на бедността!
Тази жена го обичаше, а той обичаше парите й. Вложени в банки и управлявани от нейния брокер, те носеха удивителни дивиденти, с които живееха в най-прекрасните места по света, безгрижни и волни като птици. Опитваше се да не забелязва годините й, смъквани от безброй пластични операции, но умората да го следва в лудориите и нощната любов една нощ я довърши и той се оказа свободен и много, много богат.
Оттук нататък можеше да промени живота си.
Да се захване с успешен бизнес.
Да създаде семейство и деца.
Но на него му бе харесал вече животът, който бе водил до тук и нагласата му на жиголо го тласна към втората. Също безумно богата и на доста години с току-що починал съпруг, жадна за живот, млада плът и удоволствия. Тя също знаеше какво иска и как да го постигне, но на нея й бе нужен месец, за да му предложи. И на него му бе нужен месец, за да й отговори с да.
Нищо в живота му не се промени, освен името на жена му и името на брокера, който управляваше парите й. Вече техните пари. Беше способно момче, с нюх към сделките с акции и за кратко успя да учетвори и неговите пари. Майк не пропусна да отбележи и влюбените погледи на брокера към него самия, те го ласкаеха. И толкова. Но и брокерът знаеше какво иска и как да го постигне.
— Не се ли умори да лягаш всяка нощ до тази стара брантия? — го запита една сутрин. — С толкова много пари би могъл да си позволиш всичко.
Майк отмина със смях думите му. Докато един ден това младо и способно момче не назова пред него точно цената, заради която би го направил най-богатия мъж на земята, а ако не я приеме, би го запратил при клошарите. Разбра, че не се шегува и прие, а после му хареса и на него.
На шейсет наистина бе най-богатият на света, без никога да си е мръднал пръста за каквато и да било работа. И беше свободен, погребал три съпруги, коя от коя по-богати.
Огледа се отново и за първи път откри младостта. Не своята, а на едно момиче с дълги златни коси, гъвкаво като змийорка и с дълбоки зелени очи, в които потъна от пръв поглед. Неуспяла актриса? Манекенка? Танцьорка в нощен клуб? Бедна като въшка? Не знаеше и не го интересуваше, нямаше да губи нито миг, искаше я и толкова. Тя прие, но зад гърба си имаше своя дългогодишен житейски опит и за да я изпита, пожела дете.
— С удоволствие — отвърна му тя.
Но детето все не идваше, а той вече прехвърляше шейсет и две. И пожела да отидат на лекар. Тя прие, сигурна в младостта и възможностите си да ражда.
— И искам да бъде точно като теб! Твое копие…
Тогава ли се роди в него идеята? Все едно кога.
Винаги се бе харесвал, но в него се наслагваше и чувството, че е пропуснал нещо важно. Да, искаше син, точно като него, но и с още нещо, което да мотивира живота му по друг начин, да не е влюбен единствено в себе си, да умее да се отдава и създава ценности, а не само да се пилее в удоволствия на твърде висока цена. Защото точно с Лора разбра какво е пропуснал и беше късно да го навакса.
— Възможно ли е? — запита той лекарят. — Хем съвсем като мен, хем по-различен духовно…
— Възможно е — засмя се лекарят, — но ще струва много, много повече. А и има още нещо…
— Кажете го! Колкото до парите, колкото и да струва… няма проблем.
— Не съм убеден, че творението, което си поръчвате, ще ви харесва някой ден…
Майк се бе засмял.
— Не берете грижа за това!
След година той вече бе баща на самия себе си, сравняваше своите снимки с личицето на сина си от бебешката му възраст, те се припокриваха. Припокриваше се и бебешкото му поведение с неговото по думите на майка му, които бе запомнил.
На осемнайсет и Стивън приличаше на Аполон. Висок, строен, с атлетична фигура и изумително лице. Всички се обръщаха подире му — и мъже, и жени, но той някак не осъзнаваше красотата си, подвластен на нещо дълбоко вътре в него, което Майк още не можеше да определи. Синът му се интересуваше от астрофизика, научни изследвания в тази област и не се жалеше по цели дни и нощи. От къде бе взел тази своя страст? Та нали беше негово копие? Подобрено, бе поискал, което и да създава ценности. Но негово копие. Трябваше да поговори с лекаря.
Налагаше се и заради друго. Сърцето му, уморено от бурния живот, прескачаше и спираше, което го хвърляше в паника. Искаше да живее, да живее дълго до Лора и това момче, което бе съвсем като него и не съвсем. Но сърцето му го предаваше и крещеше: стоп!
— Трябва да ви се трансплантира ново сърце — каза лекарят, — съвместимо с вашето. Нужен е донор…
Сподели вкъщи пред Лора и Стивън думите на лекаря.
— Татко — каза Стив, — готов съм да ти дам своето сърце…
— Ти чуваш ли се какво предлагаш? — изкрещя ужасена майката. — Та ти си на осемнайсет, а той на осемдесет! От тук нататък започва животът ти.
Майк усети, че по страните му текат сълзи. Не казваше нищо, не избърсваше и сълзите си, осъзнаваше бавно, че неговото копие не е точно негово, никога и заради никого той не би помислил дори да направи това, което предлагаше синът му. Бе умен и знаеше, че даде ли сърцето си, ще е мъртъв. А как искаше да живее Майк. Само да го подразбере за миг сина му, едва ли някой би могъл да го спре…
Подобреното копие… неговият син! Трябваше да е жив и той, за да го предпазва от собствения му алтруизъм, от идеализма, от всеотдайността в работата. От едната крайност в другата! Трябваше на всяка цена да поговори с лекаря! Сбъркали ли бяха в нещо? Или се бяха престарали, но осъзна изведнъж колко е уязвим синът му и колко е непригоден за вълчия живот тук. Как щеше да оцелява без него?
— Бях ви предупредил, че един ден може да не ви хареса, но вие държахте на всяка цена… — въздъхна лекарят. — Тогава екипът ни ви взе много, много пари, но създаде още едно ваше копие, съвсем като вас, за да бъде някой ден ваш донор… Работеше тук за кратко, но се ожени за богата и стара наследница и бихме могли да го помолим да дойде от Бахамите. Винаги го следя къде пътува.
Майк въздъхна, бе любопитен.
Срещата се състоя след няколко дни и като че ли старецът се изправи срещу самия себе си някога. Не би го различил от Стив, освен по погледа. В очите на Стив имаше любов и загриженост към всеки, в очите на Аполона пред него имаше само жажда за удоволствия.
Лекарят му зададе въпроса си:
— Ако трябва да дадеш сърцето си, за да спасиш баща си, би ли…
— Та аз нямам баща — засмя се Аполона — и не дължа никому нищо.
— И все пак няма ли поне едно същество, заради което би направил тази жертва?
— Не съм роден да бъда жертва, макар да не познавам и майка си…
Майк все още не се намесваше. Не бе сигурен дали Аполона го е забелязал в кабинета, толкова увлечен да следи собственото си отражение в стъклото на прозореца. Също като него самия навремето! Неговото копие, свободно и от семейство, и от морал, и от необходимостта да създаде каквото и да било. Ако трябваше да избира между Стив и младежа насреща му и ако трябваше да решава сега, какво би отвърнал на лекаря?
Знаеше какво. През тия двайсетина години, прекарани с Лора и Стив, той се бе променил неузнаваемо. Защото и двамата го бяха обичали, а и той тях. И взаимно си бяха влияли в промените. И знаеше, че предишните му години са загубени години. Истински бе живял след шейсетте…
Когато останаха сами, Майк се обърна към лекаря:
— Не съжалявам за своя избор, а сега получих урок от вас. И може би в клонирането наистина има смисъл, но единствено ако съумявате да създавате копия, по-добри и по-цялостни от оригинала…
— Работим в това направление.
— Ще мога да умра спокойно…
— Не се тревожете — усмихна се лекарят, — имам за вас донор. И ще можете дълго да се радвате още на живота.
Майк изтръпна:
— Не е Стив, нали?
— Не е.
— Не е и този, който беше тук, преди малко. Нарциса…
— Не е — усмихна се отново лекарят.
— Тогава?
— Не е нужно да знаете всичко, а и едва ли ще разберете.
След операцията, когато дойде на себе си, видя усмихнатите лица на Лора и Стив, надвесени над лицето му. Стив ли беше наистина? Трябваше да види очите му, за да повярва, че е той. Надникна в тях, видя любов, всеотдайност и загриженост. Благодаря ти, Боже, благодаря ти! А аз ще се грижа да го пазя в този живот, както се грижих да пазя парите си!







,
будто руки твои – это стены,
За которыми мне никогда ничего не грозит.
 Я оттаю тогда, и тревога уйдет постепенно,
 Как от нас уезжают ненужные больше такси.

Неактивен Gentiana

  • Модератор
  • Мъдрец
  • *****
  • Публикации: 13717
  • Пол: Жена
  • VULNERANT OMNES, ULTIMA NECAT!
    • Нежност На Неверница
Re: Весела Люцканова
« Отговор #1 -: Май 16, 2008, 11:27:43 am »
Измамникът Рей

Беше само на двайсет и пет и целият му живот бе пред него. Току-що приключил с образованието си, мятайки се от специалност в специалност, докато накрая взе диплома за генно инженерство, преминал преди това и през новите биотехнологии. И през още какво ли не, само и само да завърши.
Искаше да си намери работа, лесна и добре платена, ако е възможно и през ден, за да бъде напълно свободен поне четири дни от седмицата. Идеята на Бог да почива само в неделя не му се нравеше, той е бил старец, докато Рей пращеше от енергия, разпънала младото му тяло. Жените го харесваха, мъжете го харесваха, децата и животните го обожаваха.
Беше очарователен, никой не можеше да устои на чара му и той го осъзнаваше.
Всичките му интервюта минаваха успешно, неприемливи оставаха условията, които поставяше накрая.
А трябваше да се живее от нещо.
Познаваше изключителната доверчивост на хората, слабостите им, които ги правеха уязвими, и той се възползваше винаги от тях, за да се наслаждава на живота ден за ден, като птичка Божия, никъде не свиваше гнездо, никъде не се заседяваше, летеше от град на град с очукания си пакард, купен на старо още през студентските му години. Преспиваше при старци или самотни жени, които разкриваха сърцето си пред подкупващата му усмивка, а сутринта отново се мяташе на пакарда, за да продължи напред, все едно къде, все едно при кого.
Но и това започна да му омръзва.
Нужно му бе да направи удар.
Не да открадне, не да убие, о, не, човек можеше да преживява прекрасно, използвайки сивите си клетки, и то без да се обвързва с каквито и да било отговорности. Четеше много, предимно вестници и списания, търсейки на страниците пикантерии, капризите на звездите, мъже или жени, все едно, еднакво добре можеше да очарова и едните, и другите.
Обърна посоката. Към Холивуд. Към Холивуд…
Бе си изработил стратегия.
Бе си набелязал жертвата…
Жертва ли, засмя се, и двамата щяха да бъдат доволни един от друг. Бе я проучил отвсякъде, харесваше му, че освен красива, е и млада, че освен талантлива, вече е успяла да натрупа богатство. Как, не го интересуваше, не го интересуваше също през колко легла е минала, за да бъде това, което е в момента. А идеята му беше страхотна. И нямаше да му струва никакво усилие.
Позвъни на вратата й още в девет сутринта. Отвори му икономка, която не устоя на усмивката му. Зададе му рутинни въпроси, на които отговори с куп лъжи, но тя ги прие до една за истини. Махна на някого зад гърба си и Рей мярна някаква сянка. Все още се колебаеше дали да съобщи на Луис, защо не дойдел малко по-късно, Луис обичала да пие сама кафето си, съвсем неглиже. Зная, прекъсна я Рей, а тя зяпна от учудване. Пристъпи към вратата, икономката се отмести напълно несъзнателно, за да му направи път, без да съобщи на Луис, толкова се бе шашнала. Рей се ориентира бързо към дневната, видя звездата в гръб в прозрачна дреха, красиво оформените й рамене бяха голи. Предупреди я за присъствието си с леко покашляне, Луис подскочи и рязко се обърна срещу усмивката му, която я обезоръжи от вика й.
— Кой сте вие? — очите й още излъчваха страх и гняв, тя ги вдигна към икономката, успяла да го догони. Успели бяха да го догонят и бодигардовете й.
— Много по-красива сте от снимките, а аз имам доста ваши снимки…
— Нахален фен? — опитваше се сама да си отговори на въпроса, но гневът й бе насочен към икономката. — Колко пъти да ти казвам, Карън, че… — Обърна се с гняв и към бодигардовете: — Отварянето на вратата е ваша работа!
Мъжете виновно мълчаха.
— Тя не е виновна — опита се да я защити Рей, — не успя да ме спре, а и не трябва, нали? — усмихна се още по-широко, за да я обезоръжи напълно. Усмивката му подейства, тя винаги бе действала на всеки, видя, че Луис се отпуска и става приветлива. Покани го да седне срещу нея, предложи му кафе и така отпрати за миг виновницата Карън. А и двамата бабаити.
— Е, и кой все пак сте вие? И защо сте тук?
Не бързаше да й отговори. Изчака Карън да донесе кафето и отново да излезе. Отпи една глътка и вдигна към лицето на Луис изумрудените си очи, като ги задържа дълго на него.
— Искам да знаете, че съм дошъл първо при вас и правя предложението си първо на вас заради изумителната ви красота, тя не бива да изчезне…
— Застрахователен агент ли сте? — усети отново настръхването й. Беше вече готова да го отпрати, но любопитството й надделяваше, а и рядко, дори в Холивуд, можеше да срещне толкова очарователен млад мъж. Усмивката му отново й подейства като усмирителна риза. Зачака търпеливо.
— Бързате като малко момиченце, каквото сте и всъщност — засмя се Рей. — Ще изплюя камъчето, нека изпия кафето си.
— Тогава… — засмя се и тя, — пийте го бързо, в десет имам снимки, за разлика от другите не обичам да закъснявам.
Той само кимна. Отпи и започна. Изложи простичко идеята си, забеляза вниманието, с което го изслуша, блясъка в очите й, замечтаването й по едно бъдеще, което само той знаеше, че не е възможно, както и знаеше, че е поел правилно оттук и от най-красивата и най-суетната… Дали щеше да започне да се пазари за цената? Едва ли… Твърде лесно получаваше парите си и навярно лесно ги харчеше.
— Колко? — запита го тя.
— Като за вас… двеста хиляди.
Изправи се и я видя гола под прозрачната дреха, тялото й изумяваше със съвършенството си, тръгна към една от стаите с походката на императрица, съзнаваща цялата си власт над другите. Вървеше бавно и гъвкаво, като му даваше време да се наслади на красотата й и да осъзнае верния си избор, а той неистово я пожела. Стисна зъби, за да не се издаде, знаеше, че може да я има, ако прояви поне малко търпение. Нито една жена досега не бе устояла на чара му. Луис изчезна като видение зад една от вратите. И се забави дълго.
Когато влезе, беше вече облечена с бял панталон и бяла трико блуза, очертала безупречните й гърди. Подаде му чек за парите, а той задържа пръстите й.
— Бих искал да ви видя отново! Такава красота, Бог ми е свидетел, не съм срещал! — Беше искрен и за първи път съжали, че предложението му е една измама, колко хубаво би било да е истина. Поне за нея, поне за нея. А защо не и за него? Засмя се.
Тя освободи пръстите си, излезе отново и се върна с малка касетка, която му подаде с усмивка.
— Колко сме разсеяни и двамата, та нали току-що ви платих заради нея. Вътре е и името ми. За да не стане грешка. — Замълча за миг и го погледна. — А оттук… при кого отивате, агенте на космоса?
— Казвам се Рей — усмихна й се и отговори веднага на въпроса й, назовавайки името на звезда, което си припомни първо. Слава Богу, беше на мъж…
— Ще клъвне — заклати, смеейки се, глава Луис и наистина заприлича на малко момиченце. — Не е по-малко суетен от мен, но е скръндза. Колко ще му вземете? — Не изчака, а допълни: — Колкото може повече, странно кое в него е по-силното, жаждата да се повтори или парите? Ще ми кажете, нали? Искам да науча и аз…
Значи щеше да я види отново.
— Кога? — запита я направо.
— Снимките свършват в шест. Защо не тук? Ще ви отделя време до седем…
Разбра, не искаше да я виждат с него, подозираше ли го, че я мами или изчакваше да види как ще захапят другите предложението му. За да не се окаже тя единствената глупачка. Рей беше сигурен, че ще захапят, а и тя не каза ли същото по повод на колегата си? Навярно си имаше някой, който не биваше да разбере. Някой любовник. Или няколко любовници. Освен мъжа, който й осигуряваше целия този лукс. Или мъжа, който я тласкаше все напред в кариерата й. Все едно, толкова леко бе успял да я убеди.
Надяваше се на същия успех и при другите.
Тя тръгна.
Тръгна и той. Към следващия.
Беше предупреден от нея, че е скръндза, ама чак толкова? Зададе му хиляди въпроси. На няколко пъти изказа недоверие. На няколко пъти той става, за да си тръгне обидено, щом не вярвате, не се захващайте…
— Абе човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек. Вярвам, не вярвам, ще пробвам. Но петстотин хиляди ми се струват твърде висока цена за подобен експеримент.
Рей повтори, че цената е нищо и никаква, като се вземе под внимание, че се ангажира ракета, която да навлезе навътре в космоса, екипаж, контейнер, отварянето на люка, изсипването на контейнера и още, и още… хиляди рискове, които се заплащат скъпо, понякога и с човешки живот.
— Но няма никаква гаранция къде и в кого могат да попаднат касетките с нашите ДНК. В нищо и никакъв косъм да се съдържа цялата информация за мен самия, това, което съм… — дланите му се плъзнаха по тялото, с което се гордееше, навярно нямаше с друго какво, не блестеше с особен интелект, но не бе ли по-добре за Рей? Бе се уморил да говори, оставяше го вече да узрее сам за парите, които трябваше да преглътне. Като пирон, който ще се забие в стомаха му. Или като огън, който ще изгори вътрешностите му. Все едно, само да плати…
Накрая узря. Върна се с тях, но носеше две касетки.
— За всеки случай — подаде му ги, — едната би могла да се загуби, а аз наистина искам да заживея отново в същото тяло, макар и другаде. И със същото име, което ми носи милиони…
— За двете… двойно заплащане — отдръпна се Рей. — Няма как да обясня на шефа на фирмата. И без това има твърде много кандидати. Един по-малко, все тая…
Бе готов да си тръгне, очакваше го да се съпротивлява, нищо подобно, върна се след секунда с чек за още петстотин хиляди. Рей го прибра в чантичката си, прибра и двете касетки. В хотелската стая щеше да ги постави временно до касетката на Луис, сетне да ги изхвърли, но при толкова успешно начало бе длъжен да продължи. Господи, колко бе лесно, изненада се и сам.
И продължи.
На втория ден си купи прекрасен ягуар, последен модел, и нае апартамент в най-луксозния хотел. В една от стаите складираше касетките, различни по вид и големина, те ставаха все повече и повече, както все повече и повече набъбваше банковата му сметка. На петия ден се събуди мултимилионер. На шестия камериерката, която поддържаше реда в апартамента му, посочи към касетките.
— Какво има в тях?
— Безсмъртие — усмихна й се той.
— Мога ли да си купя тогава и аз?
— Скъпичко е за вас, госпожо — усмихна й се още по-мило.
— Получавам добри бакшиши… — не се предаде тя. — Някакво хапче ли е?
Запита се дали може да й обясни и има ли смисъл. Защо не? След като бе толкова упорита… С няколко думи й нарисува картинката, тя хвана бързо, кимайки с глава. После излезе и се върна доста бързо с парите.
— Само не можах да намеря такава касетка — държеше в пръстите си косъма. — Надявам се вие да имате.
— Имам, разбира се — беше прибрал бързо парите, пое от нея и косъма и влезе в другата стая, за да го прибави в една от празните, които бе купил сам. За всеки случай. Върна се и я помоли да напише и името си, всичко трябваше да е като при другите, но се оказа, че жената е неграмотна. Засмя се и го написа сам, за толкова пари можеше да положи и малко усилие. Камериерката не бързаше да си тръгне. Какво чакаше още?
— Имам и четири деца, бих искала и за тях…
— Може — засмя се той. — Надявам се да не са неграмотни.
— Учат в добри училища, много са умни…
Думите й го сепнаха. Жената му вярваше. Колкото и добри да бяха бакшишите й… парите бяха прекалено много за нея. Но можеше ли да се откаже от тях? Луис му струваше скъпо, а и другите жени, които приемаше. Въздъхна.
— Все пак, госпожо, това е само един експеримент — опита се да я спре. — Възможно е да се окаже и неуспешен.
— Зная — усмихна му се мило тя. — И не го искам безплатно. Ще си платя и за тях. Само… ще имате ли още касетки? И ще ме изчакате ли няколко дни?
Той кимна.
Навярно щеше да ги вземе назаем.
Направи й сериозна отстъпка.
Тази нощ не спа добре. За първи път. И Луис не можа да го разсее. И достигането на парите му до милиард също. Господи, време му беше да изчезне от този град, да продължи другаде, с удоволствие прибираше парите на богатите, но на една камериерка? А и не можа да й откаже. Усети, че ще я обиди, а бе мила и добра жена.
След седмица се сбогува с Луис и с всички нови жени в живота си с обещание да се върне някой ден. Спокойно можеше да приеме, че е бил само с една от тях, те си приличаха по всичко — и като тела, и като душевност. Нужно му беше вече нещо по-различно.
Ягуарът му го отвлече към Средните щати. Отседна в Сейнт Луис, Мисури. При богатите фирми и техните собственици. Реалисти и съвсем не суетни. Как щеше да бъде с тях? Навярно по-трудно, но му беше време да се махне от Калифорния.
По пътя бе изхвърлил всичките касетки, освен на Луис и на камериерката с четирите деца. Задържа ги от чиста сантименталност, не от друго. Наистина ли не заради нещо друго? Идеята му беше добра, за да печели пари с нея, но неосъществима. Измамата продължаваше, бе станал ловък и изобретателен в изпълнението. Струваше му все по-малко усилия, все по-малко усилия. И въпреки че бе отишъл доста далече, мълвата го застигаше. Където и да се озовеше, него вече го чакаха. С подготвените пари, с подготвените касетки.
Беше станал най-богатият човек на света. И най-известният, във всички вестници и списания снимката му бе на първа страница. Не ставаше ли твърде опасно? Той не искаше слава…
И това ако не бе удар!
Но нещо го глождеше, нещо не беше точно, някакво съмнение изгризваше съня му. Толкова умни хора се бяха хванали, толкова милиони бяха повярвали, нима той бе най-умният, който единствен не вярва?
Помнеше, че го е измислил сам. И ако все пак…
Помнеше откъде бе тръгнал, използвайки човешките слабости, човешката мечта за безсмъртие и повторение във времето, не биваше да го забравя нито за миг. И все пак, все пак повярвалите бяха милиони.
Милиони срещу един.
Все още пазеше ония шест касетки. Не посмя да ги захвърли, както бе постъпил с останалите. Защо?
Вече не мигваше по цели нощи.
Улавяше се сутрин да се върти все около магазините, в които знаеше, че се продават празни тия малки касетки за бижута.
Един ден влезе и купи. Изуми се от себе си. Нарече се глупак, хванал се на собствената си въдица.
В хотелската стая я гледа дълго. Тази една-единствена касетка. Най-обикновена, облечена в кадифе. Изскубна косъм от косата си, не се поколеба нито за миг, сложи го вътре, написа на картонче и името си, сложи го и него вътре.
Тази нощ спа като къпан.
Като заклан.
Като новороден.
Това ли било, смая се от себе си, когато се събуди.
Беше друг. Вече вярваше. Оставаше му да организира полета и разните там подробности. Имаше за задача да разпръсне седем касетки в космоса. Нищо работа при милиардите, които притежаваше.
И вече се чувстваше като Бог.
Беше Бог.
А го чакаха още толкова идеи, които можеше да реализира.
Чудовището Интернет, изглеждащо толкова полезно.
Генът на безсмъртието, който също криеше заплахи…
Колко удари… А щеше да има и други!
Беше наистина Бог.
,
будто руки твои – это стены,
За которыми мне никогда ничего не грозит.
 Я оттаю тогда, и тревога уйдет постепенно,
 Как от нас уезжают ненужные больше такси.

Неактивен Gentiana

  • Модератор
  • Мъдрец
  • *****
  • Публикации: 13717
  • Пол: Жена
  • VULNERANT OMNES, ULTIMA NECAT!
    • Нежност На Неверница
Re: Весела Люцканова
« Отговор #2 -: Май 16, 2008, 11:37:43 am »
Пратеник

Ние ги чакахме.
Те идваха срещу нас, без да ни забелязват. Бяха високи и слаби, на фона на тъмното небе грееха с топъл блясък. Трудно вървяха, навярно нашата гравитация беше значително по-голяма от тяхната. От мига, в който пренеслото ги през пространствата тяло стъпи на планетата ни, ние ги заобиколихме с внимание. Включихме всички наблюдателни системи. И всички сигнали за тревога. А после се струпахме около тях в кръг с почтителен диаметър. Доведоха ни вълнението и любопитството. И още — чувството ни за предпазливост. Защото… нашите уреди за първи път се държаха необичайно.
Трите фигури вървяха предпазливо една след друга. Бавно. Много бавно. Първата се навеждаше непрекъснато. И взимаше нещо от пръстта.
— Филип — казваше тя, — тук… минерали… количества… ръката… злато… нали?
Втората фигура с мъка прекрачваше до първата, навеждаше се над ръката й и не отговаряше, но в екраните на нашите анализатори, които все още се колебаеха при връзката между думите, ние виждахме съвсем ясно мълчанието й.
Тя крачи сама по планетата. Прегръща третата фигура. И двете тръгват прегърнати, ровят в пръстта и пренасят на едно и също място късове от този никому ненужен тук метал. А после пристигат и други като тях, еднакви на ръст, еднакво облечени, прибират натрупаното, някои отлитат с тялото, с което са пристигнали, други остават и втората фигура им отмерва пространства от нашата планета, очертава ги, оголва ги от храсти и дървета, а купчината от никому ненужния тук метал расте, расте, расте. Втората фигура потрива доволно ръцете си.
Странно! Третата фигура, която изпълваше въображението на втората, се отличаваше от първите две. Тя бе по-дребна и движенията й, тежки и тромави, ни причиняваха болка. Като че ли преодоляваше с най-голяма мъка привличането. За нея още не знаехме нищо. Гледаше високо над нас, без да мисли, екраните мълчаха, в тях всичко трептеше, разискряха се цветове, пламтяха жълти и оранжеви тонове. А крачките й ставаха все по-бавни.
— Уморих се — прозвуча гласът й и в един от екраните ние я видяхме излегнала се и затворила очи. — Трябва… пазя… дете…
Тя люлее едно малко същество в ръцете си, навежда се над него, гали го. И още една фигура се навежда над него — първата. Те летят обратно към една далечна планета, детето вече се учи да говори, детето се учи да ходи, детето се запознава бързо с уредите във вътрешността на кабините и става все по-високо, а далечната планета идва все по-близо и изпълва екрана с мекото си синьо сияние.
Тук анализаторите ни заиграха от вълнението й, то все още нямаше думи, избухваха червени зигзаги, езиците им се колебаеха дълго между двете крайни положения докато полека се успокоят в златистото синьо.
Първата фигура спря. И се обърна към втората:
— Филип… с Дорис, Аз… продължа. Планетата изглежда безлюдна… храсти… минерали. Дори низши… на живот не… забелязват. Никакъв разум… странно? А гравитацията е ужасна. Ако имаше живя същества, те биха били сплескани към земята… Взема, колкото мога повече проби, и… връщаме. Загубихме тук сто тридесет и три часа.
— Уредите ни се справяха все по-успешно.
„Звездни“ — записаха те и мисълта на Филип. „И защо да сме ги загубили? Тук може да се живее. А не е ли и това наша цел, да го разселим красивото човечество и между звездите?“ И изведнаж гласът заговори:
— Ние с Дорис ще се върнем в звездолета. Тя не е добре. Не се отдалечавай много, Робърт. Според инструкцията трябва да бъда и с двама ви. Едновременно…
И тук анализаторите ни като че ли се разстроиха. Ние мълчахме и гледахме ужасени. Не можеше да бъде вярно: Някъде и в нещо те грешаха. Гласът на Филип бе загрижен, и думите му бяха загрижени, а зад тях се криеше заплаха. Не, анализаторите грешаха. Филип спокойно прихвана Дорис и двамата се отдалечиха. Дорис се обръщаше непрекъснато назад,
„Страх ме е. Не ме оставяй, Робърт!“ — молеше тя, екраните ни тъмнееха и пулсираха, ние виждахме в тях бягащата сянка на Дорис и настигащата я сянка на Филип, който вдигаше ръка над нея.
А нямаше нищо такова. Те вървяха бавно и мислите на Дорис не достигаха до Робърт. Той продължаваше да взима проби, спокоен и унесен в работата си. Само ние улавяхме нейния мълчалив вик за помощ. А може би просто нямаше вик?! И нашите анализатори грешаха за втори път? Изключено!
Двамата влязоха в звездолета. Щеше ли да се случи онова, което вече видяхме в екраните на мълчанието? Да… „Моя си!“ — пропя тържествуващо мисълта на Филип. Той свали бавно прозрачната обвивка от главата си и ние видяхме съвсем ясно лицето му. То се усмихваше. Дорис се отпусна. „Спи ми се“ — заспиваше всичко в нея. Тя също бе свалила прозрачната обвивка от главата си. Нейното лице ни порази. Спогледахме се.
— Филип — каза тя, — не биваше да оставяш сам Робърт. Инструкцията нарежда да се движим поне по двама. Върни се! Не бива да му се случва нищо…
„А може би точно това иска той!“ — блесна като светкавица мисълта на Дорис и тя се изправи. Включи някакъв техен екран в стената и бясно завъртя копчетата му. Колко несъвършено беше всичко тук! И все пак стройната фигура на Робърт се появи. Нищо не го заплашваше. Той се навеждаше към пръстта и се изправяше, вървеше все напред, навеждаше се и се изправяше.
— Не ти ли се струва — зашептя тя изведнаж, — не ти ли се струва, че тези храсти се движат около него! Погледни!
Филип се изправи зад гърба й. Сигналът за тревога бе стигнал до всеки. И в екрана се движеше само Робърт.
— Така ти се е сторило, Дорис — засмя се той. — по-добре легни да поспиш. Нервите ти не издържат.
Дорис наистина беше много уморена. Реакциите й бяха забавени, мислите й течаха забавени, но тя не искаше да спи. Следеше фигурата на Робърт. В екраните ни се появиха тъмни точки, които поглъщаха светлината им, нарастваха бързо, трептяха и се разливаха. Дорис трепереше от страх. А Филип влизаше от помещение в помещение, даваше нареждания на някакви метални тежки същества, които мислеха самостоятелно, но изпълняваха безпрекословна заповедите му. Едно от тях подаде на Дорис непозната течност и тя я изпи, друго искаше да излезе и да тръгне след Робърт, но Филип го изпревари. Вмъкна се бързо в една от кабините за управление и всички тези тежки и послушни същества спряха изведнаж неподвижни. И без мисъл. Само Дорис дишаше в съня си.
От голямото тяло, пропътувало пространствата на Космоса, изскочи друго, по-малко. Филип насочи движението му, застанал над екран, в който наблюдаваше Робърт. Мислите му не стигаха до него и не го предупреждаваха. Какво несъвършенство! А ние нямахме право да се намесваме в техните работи. Ние чакахме. Достойни ли бяха те за нас? Всеки един от тези тримата даваше различен отговор. И това ни объркваше невероятно. Техните странни отношения невероятно ни объркваха. Но как да изпуснем този единствен случай на контакт за толкова безкрайно дълго време?
Тялото се спускаше безшумно след Робърт. Може би Филип изпълняваше тяхната инструкция? Робърт го видя и не изпита никакво безпокойство. Едва в последния миг преди да бъде притиснат към пръстта, анализаторите ни хванаха изненадата му. „Филип е обезумял! Не е възможно…“
Ние видяхме в екраните си складираните проби, едно малко същество, обгърнало с ръце раменете на Робърт, далечната и синя планета. И изведнъж всичко угасна. Филип слезе, за да се увери в смъртта. Неговите екрани пламтяха ярко, насечени от златни и сребърни танцуващи линии. Той вече прегръщаше Дорис, той прегръщаше вече и планетата ни и тя се люлееше смешно малка в ръцете му. За него всичко бе възможно! Той се върна в тялото, пренесло ги през пространствата, и се зае с нещо, което не разбрахме изведнаж. Докато не видяхме отново мислите му. Наведен над спящата Дорис, мечтаеше за една нова цивилизация, която започва от него. Пръстта се покри с непозната растителност. До нея Филип издигна своя дом. Около него заподскачаха различни по големина същества, бъдещите Филиповци. Дорис ги викаше с различните им имена. Те растяха удивително бързо във въображението на Филип. А звездолетът се отправи без тях към същата онази синя планета, с която се срещнахме вече и в мислите на Робърт, и в мислите на Дорис. После той доведе други като тях. Домовете станаха много, а Филип, да, Филип им заповядваше.
Дорис се събуждаше бавно. Тя очакваше да види над себе си Робърт и отваряше бавно и с удоволствие очи, но се сблъска с властното и променено лице на Филип. И с ръцете на Филип, които се плъзнаха по тялото й с някакво настървение.
— Къде е Робърт? — изкрещя тя, а вече разбираше, че Робтрт е мъртъв и че го е убил Филип, винаги се бе страхувала точно от това, след като бяха останали само тримата. Екраните ни искряха и пукаха. Дорис не знаеше, че е в опасност. Или не, не беше в опасност, ако се подчини на желанията му. Ние видяхме как пламъкът на омразата се превърна в жар, а над нея легна спокойната пепел. Филип ще стъпи върху нея. Дорис ще дочака този миг. Тя прие за естествена смъртта на Робърт и плака за него в прегръдките на Филип. Беше много сложно, за да можем да го разберем. Щяхме да анализираме по-късно при взимане на решенията. Трябваше да чакаме. И ние чакахме. Слушахме анализаторите си и чакахме.
— А сега? — питаше Дорис и си спомни всеки един от загиналите. Бяха тръгнали единайсет. — Останахме съвсем сами в Космоса.
„Сами!“ — чукаше мисълта й и екраните ни се пълнеха с мрак. „Сами.“
Тя плака дълго в прегръдките на Филип. А Филип я милваше дълго и от върховете на пръстите му изтичаха искри. Душата му пееше.
Ние решихме да чакаме.
Нямахме избор.
Филип обикаляше планетата ни. Опознаваше я. Тя бе твърде голяма, за да може да я обиколи. И да я опознае изведнаж. Той потриваше доволен ръце и си говореше сам:
— Колко минах днес? Десет хиляди крачки на изток, десет хиляди крачки на юг, десет хиляди квадратни метра са това, по сто тридесет и пет единия…
Той потъваше в някакви свои изчисления. И анализаторите ни записваха с километри нишки, които ние по-късно прослушвахме отново.
— Кога ще тръгваме? — питаше Дорис.
Тя не се разделяше с малкия си лъчев пистолет. Пълната им самота на планетата я плашеше. Тя чакаше с нетърпение мига на тръгването. Бе го преживяла няколко пъти във въображението си. Вървяха все заедно, а бяха на километри един от друг. И Филип не бързаше да й разкрие намеренията си.
„Жени! — мислеше той. — Как само забравят! Нито веднаж не спомена името на Робърт. А нашите уреди го улавяха непрекъснато и трептяха така силно, като че ли всеки миг ще изгорят от високото напрежение.“
Той се вглеждаше внимателно в лицето й и не откриваше нищо зад усмивката й. Какво несъвършенство!
Най-после Филип хареса мястото за своя град (точно над един от нашите), спря, погледна тържествуващо Дорис.
— Тук ще бъде — каза.
Анализаторите ни нарисуваха неговата представа за града. Ние се ужасихме от разчистените площадки и от високите здания, от въздушните и надземни автостради, от безумното движение на колите във всички посоки, от цялата лудница от тези еднакви и алчни същества, които рушаха природата ни. Ние я бяхме пазили непроменена безкрайно дълго. За да я пазим и сега непроменена. И винаги.
— Кое ще бъде тук? — чакаше Дорис отговора му.
Той й разказа за този свой град. За първи път бе искрен. Думите покриха точно мислите му. А тя се усмихваше все по-широко и кимаше одобрително с глава, но се изостряше вътре в себе си и изведнаж се видя да остарява до него съвсем сама с децата си. Настръхна.
И с нашите уреди се случи нещо страшно, те притъмняха, разтресоха се от гръм, разсякоха ги светкавици, заваля убийствен едър град, а виенето в тях бе нетърпимо.
Пистолетът намери сърцето на Филип. Той рухна на земята, разтворил широко ръце, сякаш искаше да прегърне цялата ни планета и да я отнесе със себе си. Лицето му изглеждаше щастливо. Дорис хукна към тялото, което ги доведе тук. Тя си отиваше. Отиваше си! А ние все още чакахме. Екраните ни все още тъмнееха без капчица светлина. Мрак. Хаос. Дорис се вмъкна в кабината и в едното ъгълче на екрана се проясни. Пое си дъх, поседя в креслото няколко минути със затворени очи. Проясни се съвсем и пред нас изплува далечната синя планета, към която Дорис се връщаше.
Тя зададе на автопилота обратния курс. Включи и зачака.
Нищо.
Провери отново курса, но дълги нервни потръпвания убодоха анализаторите ни. Бавно, внимателно тя включи още веднаж.
Нищо.
Ръцете й вече се тресяха. Синята планета изчезна изведнаж от съзнанието й. Тя се отпусна назад. Опита се да събере мислите си, но те се бяха разбягали и само една пулсираше в нея: край… край! Никога няма да се върне, няма да роди детето си. Това й даде сила, тя се изопна цялата. Много бавно, много внимателно и много предпазливо включи още веднаж.
Нищо.
Хвърли се към автопилота и ръцете й се вмъкнаха в него. Затърсиха. За да я направи своя пленница, Филип бе измъкнал най-важното: кристала с програмите. Навярно бе в тялото му.
Като луда хукна навън. Но ние вече бяхме прибрали мъртвия Филип, както прибрахме и Робърт. Дорис не можеше да го намери. Дорис не можеше да замине.
Тя стоеше неподвижна на мястото, където бе застреляла Филип. Бе хванала с ръце главата си, опитваше се да осъзнае случилото се, да намери логичната му връзка. Но без нас връзка не се получаваше. Край… край… край…
Не е край, Дорис! Начало е!
До всеки от нас беше достигнало съобщението. Ние бяхме чакали твърде дълго. Повече не беше нужно.
И започнахме да приближаваме. Изоставихме анализаторите и приближавахме. Бавно. От всички страни. В кръг. Тя гледаше навътре в себе си. И изведнаж ни видя.
Всичко стана много бързо. Коленете й се подгънаха. Дорис се свлече тихо. И тихо каза:
— Робърт…
Бе използувала отново своя пистолет. Защо? Защо? — питахме се ние. И се споглеждахме. Не беше ли тя подготвена за такава среща? И толкова ли бяхме… страшни?
Наведохме се внимателно над тялото й. Още топло го отнесохме в лабораторията. Поставихме го до разтвореното тяло на Филип. Робърт вече не съществуваше. Бяхме го разнищили целия, рязахме го и го горихме, търсихме разума му, правихме анализи и проби, отделяхме различните части и откривахме функциите им. Във Филип всичко се повтаряше… А те бяха толкова различни, но изградени от едни и същи елементи; въглерод, кислород, водород, азот, сяра, фосфор…
Дорис, и от нас ли се уплаши, Дорис? Докато се занимавахме с нея, ние огледахме внимателно тялото, пренесло ги през пространствата. То бе ужасно несъвършено. Използуваше енергия с недостатъчна мощност. И апаратурата му беше несъвършена, груба, неизпипана. Лудост беше да се пътува така между звездите. Лудост беше! Ние проникнахме и във вътрешността, намерихме снимките на загиналите, намерихме дневниците и дългите ленти със записите, които ни откриваха техния свят, безкрайно различен от нашия, пълен с противоречия и тайни. Взехме всичко и се върнахме в лабораторията.
Голото тяло на Дорис лежеше под синкавата светлина. Лицето й бе невероятно красиво и никой не смееше да го докосне. И тялото й бе красиво и се различаваше от другите две тела по своята крехкост и заобленост на формите. Трябваше да бъдем много внимателни с него, то криеше в себе си още живот. И ние работихме бавно, докато извадихме детето й, живо, настръхнало, грозно. То нададе страхотен писък. И пое жадно въздуха на нашата планета, която му ставаше родина. А ние всички ставахме негови родители. То щеше да ни вижда ден след ден такива, каквито сме. Щеше да приема храната си от нас. И познанията си от нас. И да ни обича.
— То ще бъде нашият пратеник на Синята планета — каза най-старият.

http://www.chitanka.info:82/lib/author/Весела+Люцканова
« Последна редакция: Май 16, 2008, 19:56:31 pm от Gentiana »
,
будто руки твои – это стены,
За которыми мне никогда ничего не грозит.
 Я оттаю тогда, и тревога уйдет постепенно,
 Как от нас уезжают ненужные больше такси.